Вратовръзката

              Един мъж ме учи да връзвам вратовръзка. Мъжка. Вратовръзката е наша. Не се познаваме. В стаята е  жена му и нейните родители. Мъжът е около... около най-хубавата възраст.

               Вратовръзката е скъпа, оригинална, от разкошна червена коприна. Аристократично червено с изящни фигурки.

             Мъжът усеща.

Боже мой, той не смее да я хване. С върховете на пръстите си едва я докосва. Завързва първия възел. Прецизно и нежно издърпва широкия край. Коприната грее. Обтяга – точно и изключително премерено. Не говори и не бърза. Нищо не ми казва, дори не ме поглежда и не обяснява, все едно извършва ритуал. Свещено действие. Изкуство. Коприната се плъзга по ръцете му. Сила и увереност изпълват стаята. Той прехвърля краищата за последно, притиска леко възела... повдига я бавно пред себе си. Поглежда я, все едно гледа любим човек.                                                                                     

Аз стоя напълно очарована и гледам само ръцете. Пръстите, върховете, мъжките движения...

             Те не докосват, не стягат и не дърпат. Те най-внимателно с огромно удоволствие и усет, с мъжко наслаждение, просто връзват вратовръзка. Мъжът е горд с красотата, аз съм горда с мъжа.

             След няколко дни, когато  попитах тъща му какво работи зет ù – тя ми отговори: на тайна работа е той. И ми се усмихна гордо.

Стефка Галева

гр. Сандански