Съсухреният и сбръчкан мъж, който седеше на объл камък до изсъхнало дърво, беше земеделец. Когато поостаря, остави нивите и кърската рбота и се захвана с овощарство. Садеше фиданки през пролетта и есента, ашладисваше, посещаваше градините наоколо, за да дава съвети, да пръска срещу вредители, да прорежда клоните. Имаше дебели вежди, за които не се грижеше – бяха прораснали и стърчаха грозно и заплашително.

     Той видя змията, проплъзваща се бавно между едва що изникналите треви, и я загледа. „Странно животно – каза си. – Почти се слива с природата. Не можеш да разбереш дебне ли или само се разхожда. Дали ще ме ухапе?”

     Змията спря и вторачи в него стъклените си очи: „Дали да го ухапя?”

     Наблюдаваха се така близо две-три минути; през това време една птичка долетя отнякъде и запя ведро на клона на изсъхналото дърво, гущерче нагазваше чевръсто в близкото поточе, за да се скрие от нещо, пчели жужаха над виолетовите теменуги, а далече – край тънката извивка на билото на планината, глухо и уморено, един по един изкънтяваха чановете на малки овчи стада.

     Змията не беше дълга, а цветът ѝ беше труден за определяне – сливаше се с тревата. Тя забеляза, че погледът на земеделеца е остър, веждите му – прошарени и гъсти, ръцете – груби, черни и напукани като пръст. Този човек беше седнал на камъка, за да си почине или да помисли. Пътят или му предстоеше, или свършваше. „И в двата  случая е очевидно – реши змията, че силите му са го напуснали. Той не може да довърши пътя си или не е готов да го поеме. Изглежда изтощен. Всичко му е безразлично. И погледът му - празен. Дали ме вижда? Сигурно живее съвсем сам. Дори да умре, това няма да предизвика ничия мъка, едва ли дори ще забележат отсъствието му.”

     Земеделецът беше виждал много змии. И пепелянки, и усойници, и смокове, и от тия, дето им викат дървени змии, и водни влечуги – всякакви. Такава му беше работата, все по гьолове и дерета ходеше. Но никога не го бяха хапали. Сигурно защото не се страхуваше. Уважаваше тяхната отвратителност и внимаваше да не ги настъпи. „Върви си по пътя, змийо – каза си, като се опитваше да не отмества погледа си от нея за всеки случай. – Ако скочиш върху мен, ще те убия преди да ме ухапеш. Аз само изглеждам стар, но не съм. Още съм пъргав и мога да се браня. А човек като се брани, понякога наранява. Дори убива.” Видя, че тя надига главата си заплашително и продължи да ѝ говори с очи: „И сам не съм. Кой знае какво си въобразяваш: че няма да се отбранявам, няма да ти посегна, понеже мязам на стар, оглупял самотник, за когото никой не се интересува. Не е така. Ако беше... кой знае. Но не е така, змийо.”

     Над тенджерта се виеше бял дим – чорбата беше почти готова. Красива жена с бяла коса, вързана на голяма тежка плитка, се суетеше около печката.

     – Бабо, замириса чудесно! – възкликна момичето с панделка. Беше около шестгодишно. – Как успя? Как се казва тази гозба?

     – Тайна чорба! Пролетна е. Тя е любима на дядо ти. Ако донесе гъби от гората, ще стане още по-вкусна. Но и така е хубава.

     – А той кога ще се върне?

     – Ами вече трябваше да си е дошъл. Отиде на види овошките при потока. Те не са на никого, ама нали го знаеш дядо ти – обича да си слага грижи на главата. Като родят, други ще ги оберат, а той само гелето ще им носи. Щурав човек!

     Поизправи кръста си и се отнесе: „Тоя щурав човек ми сладни като мед на сърцето вече повече от четиресет години, чедо. Да дава господ здраве и живот на щуравите!”, шепнеше и току бъркаше манджата с голяма почерняла дървена лъжица.

     – Ами аз тогава по-добре да отида да го потърся, а? – предложи девойчето. – И без това няма каква да правя.

     – Иди, чедо, иди – съгласи се красивата възрастна жена с плитката. – Само се пази. Ако вървиш по малката пътечка към рекичката, сигурно ще го пресрещнеш.

     Момичето не бързаше, крачетата му сякаш отброяваха метрите до потока, въртеше малката си главичка и се наслаждаваше на хубавото време. Зеленото сега беше много интересно – рехаво, плашливо, още сочно и пухкаво. „Тайна чорба! – повтори наум думите на бабата. – Баба е като магьоснца. През цялото време я гледах в ръцете какво слага вътре, а така и не разбрах как я сготви. Не си казва рецептите. Като се нахраним на обяд, ще я поразпитам. Искам и аз да се науча да готвя.”

     Отдалече видя дядото, седнал върку камък и вторачен в земята. Не се мърдаше и приличаше на статуя. Помисли, че може да е задрямал и реши да го изплаши. Сниши се, запристъпя бавно и тихо, за да не бъде забелязана. Мина зад дървото и вече предусещаше как щеше да стресне стареца; върху лицето ѝ се изписа усмивка.

     – Бау! – изчурулика силно малкото момиче с панделка в косата. Изскочи от скривалището си и се изплези, за да изглежда страшно. – Изплаших ли те, а? Ха-ха! Баба ме праща...

     – Внимавай! – изкрещя земеделецът и рипна ловко от камъка.

     Змията скочи миг преди него. Тя усети резкия удар на грубата, тежка, черна и възлеста ръка на земеделеца малко зад главата си. Зашемети се и падна на земята, опита се да се свие на кълбо, за да се засили за втори скок, но друг, още по-силен удар я преряза:

     – Умри, проклетнице! – изруга и размаза главата ѝ.

     Момичето закри очите си. Отвори ги, когато усети тежката и топла ръка на дядото върху главата си. Той нищо не ѝ говореше, само я помилва известно време, докато се успокои напълно. Хвана я за ръката и поеха заедно по пътя.

     – Тя щеше да ме ухапе, дядо. – Девойчето стискаше тази силна и добра ръка, която беше преградила скока на змията. – А аз дори не я видях. Ако не беше ти...

     Изпод рунтавите вежди погледът на земеделеца вече беше мек и приятен. Не носеше гъби – не беше намерил нито една в малката горичка. Виж, овошките бяха добре и пъпките им всеки момент щяха да се отворят. Късно вече беше да се сади, рано беше да се подрязва. Беше време за обяд.