Врящо олово

         Животът е една голяма изненада. Всеки ден е дар от Онова, в което грешникът е избрал да вярва. Животът е безумие. Тихо, споделено. Или пък нощна птица, обикаляща тъмните квартали. А ние сме творци на обстоятелствата. Енергия, привличаща Ангела, научил се да прощава. Енергия, която, обаче, често бива прелъстена от безпощадния и егоистичен Дявол.

         Тя влезе в специалната стая, където с часове над огъня ври силно турско кафе, а на масичката тръпнат в очакване картините, чиято истина ехти на прага на реалността. Седна усмихната срещу мен, нещо я вълнуваше дотолкова, че прелестното й лице продължаваше да оцветява бузите й в розови багри, а игривите й кафяви къдрици да ги гъделичкат. Беше щуро дете, вслушващо се единствено в майчините съвети. Баща й бе символ на сила и храброст в цялото село. Хората го обожаваха. Включително и аз. Бог, обаче, го нарочи с болест, разяждаща всяка негова клетка. Почина в тежка агония. На душата. Неговият образ не можеше да бъде слаб, но пък подземният вятър не пита за прозвището ни на временната ни територия.

         – Бабо, бабо! – взира се порасналото момиче в мен.

         И не знам защо ми е толкова тъжно още от деня, в който тази млада девойка се обади, че се връща от големия град, за да се види с мен. Взимам джезвенцето и внимателно поднасям малката бяла чашка с тъмносини орнаменти. Хубави грейнали и шарени очи. Буйна младост, съвсем сочна за мъжкото внимание. А тази й загадъчна усмивка – за нея трябва да има причина.

         – Нямам търпение да ми кажеш, бабо, за това момче! – отпива бързо тя.

         Подканям я да избере своите три карти от тестето и ги оставям настрана. Говорим си за изненадите в живота, нейната мечтана професия и кариерата й, тъкмо потръгнала като разцъфнало дръвче.

       Поглеждам в релефите на белязаните й фигури. Млади силуети, танцуващи хоро. Съзнанието й очаква да изрека желаното от сърцето й. Огромна топка засяда в гръдта ми и започва да я души. Отричам. Или ми се иска да отрека – не знам. Завъртам и разглеждам в безмълвие. Кимам на думите от дъното и понечвам да се убедя от историите на картите. Срещат ме очите на Страшната с черния плащ и като опарена затварям картата от погледа на Онзи горе. Цирк от играещи животни в гора. И Светлия ангел...

         Посяваме живот на тази земя и често забравяме, че това е просто избор на невидимата сила, който трябва да уважим. Както и че всъщност... продължението има свой собствен избор. Налагаме неосъществените си мечти върху нещото, което смятаме, че е „наше“. Държим го изкъсо, направляваме го в отминалите избори, чиято сила сме оставили да ни води по Пътя. Смятаме, че нашият опит може да играе същата роля и при друг. Самозалъгваме се, че имаме власт, която може да управлява младия ученик.

         Изплаках очите си, когато я изпратих. А тя вероятно ме намрази. И питам – коя съм аз, че да предричам човешките съдби? Коя съм аз, че да служа на тази черна мисия? Да бяха ми отнели тази дарба още когато решиха да маркират живота ми със смъртта на милата ми рожба! Да бяха ми изсъхнали ръцете! Да ме бяха взели!...

         Присъдата на това младо момиче го съсипа, съсипа го в самото начало, защото след това не бе способно да чувства и усеща. Болестта го накара да пее тихо из малките улички и отрупаните булеварди. Любопитните достигаха ниския и зловещ тон, с който смъртта шепнеше през девойката, а после съжаляваха. Изкривената й усмивка плашеше децата. В града, в който тя се докосна до мечтания си живот – сега се разхождаше гола, мръсна и несъзнаваща кое е правилно и кое – не. Ровеше пътя към мястото си в подземията. Народът разпространяваше, че вечер тя излиза в дълга бяла тога, за да търси несъществуващите си деца. И че само онзи, който е изпитал страха от смъртта, би разбрал нейните действия.

         А това, което я посъветвах, когато я изпратих, бе – да изживее малкото си оставащо време, грабейки с пълни шепи от живота. Аз знам, че тя го изживя така, както би го направила в най-смелите си желания – да тича след децата си и да ги закриля...