And now we're driving dazed and drunk
been down the road to Damascus,
the road to Mandalay,
met the ghost of Ceaser on the Appian way, he said
"It's hard to stop this bingeing, once you get the taste."
Eagles
Колата беше хубава и пътуването - приятно. На магистралата свали гюрука и докато се носеше по пропукания на места асфалт, изслуша няколкото задължителни за пътуване албуми - Роджър Уотърс, Блу Ойстър Кълт, Игълс, Дилън. Музиката и слънцето го вкараха в онова особено състояние, в което ти се струва, че си герой от филм. В четири и половина влезе в Бургас, а когато паркираше пред новата кооперация, където бе апартаментът на Георги, тъкмо слушаше за последните дни на май и си мислеше как най-накрая ще си почине хубаво за първи път от години.
Разтовари багажа си и го качи в апартамента. Жилището на последния етаж на кооперацията, с голяма тераса с панорамен изглед към морската градина и солниците беше само на негово разположение през следващата седмица. Сградата бе на фирмата на Георги. Хубаво е най-добрият ти приятел да бъде ужасно млад и ужасно преуспяващ бизнесмен. Александър извади това-онова от куфара, остави бутилката Disaronno на кухненския плот и напълни с вода формата за лед, която намери в камерата на хладилника. След това слезе до близкия магазин, за да купи хляб, кашкавал, пуешко месо, руска и млечна салата и бутилка бърбън. Отново в апартамента, Александър си направи сандвич, наля си чаша уиски и отиде да хапне и да изпуши една цигара на терасата.
В прекрасния юнски следобед слънцето напичаше, и от уискито се унесе. Отиде да дремне и се събуди точно когато трябваше да иде на срещата.
Концепцията за събиране на старата компания не му се нравеше особено. Прекрално много приличаше на събиране на класа на годишнина от завършването. На теория, естествено, с по-приятни хора, но това не променяше кой знае колко фактите.
Реши да иде пеша до бара, в който щяха да пият и да си говорят за отминалите години, за бъдещето, за книги и кой къде бил и какво направил, да слушат рок и да се правят, че все още са на в диапазона седемнадесет-двадесет и една и толкова много неща не са се случили.
Не бъди толкова критичен, по дяволите, каза си Александър. Това, че на теб ти е криво, не значи, че хората са ти виновни. И изобщо, кви са тия екзистенциалистки ennui-та.
Спусна се по главната, където непрестанния вечерен поток хора се движеше като хомогенна смес, пусната по канал, и нищо не можеше да я отклони от маршрута й. Един гларус пикира над главата на група момичета и отмъкна пицата на парче, която девойката с късата червена коса ядеше. Момичета се разпищяха и се разпръснаха, след което отново, превивайки се от смях, продължиха по пътя си. Александър спря пред бара и допуши цигарата си. Позамисли се дали да не запали още една, преди да влезе, но просто влезе. Не харесваше барове - бяха шумни и претъпкани с хора, повечето от които и да искаше, не можеше да хареса. Но имаше един момент, точно когато влизаш, и музиката те удря в гърдите и именно този удар, именно тази песен, сякаш определя как точно ще мине вечерта. Най-хубавите спомени имаше от един тесен, опушен бар в Перник, където с първото му влизаше го обвиха плътните звуци на интрото на Kashmir, допълнени от уханието на листенца марихуана, пуснати в разтопения восък на горящите на всяка маса свещи.
Този път в Груви беше Кид Рок. Специално тази песен свързваше с Гробаря от кеча. Ето какво щеше да гледа, като се прибере. Истинското щастие лежеше в осъществяването на мечтите, но също така и в онези малки, невинни удоволствия, които в детството са те карали да мислиш, че светът е изпълнено с приключения и положителни емоции място.
Видя своите хора - бяха заели две маси в залата с билярда и повечето изглеждаха точно така, както бяха изглеждали преди няколко години.
-А бе, тва Сашко ли е? - извика Боби.
-Сашооо - Валентина му се хвърли на врата.
-Еба си, човек, не помня някога да си закъснявал.
-Кого трябва да убия, за да получа бърбън тук?
-Ама ти още си държиш косата, а?
Сашо придърпа стол. Мариана дойде при него. Беше красива с чупливата, спускаща се малко под раменете русолява коса и зелените си очи. Носеше къса пола, като ония, с които обичаше да се развява още от едно време. Краката й, също като усмивката, не бяха мръднали. Тя го прегърна. Той отговори на прегръдката.
На масите имаше само едно непознато лице.
-Това е Краси - представи лицето Мариана.
-Приятно ми е - Александър.
-Значи ти си Сашо. Доста съм слушал за теб.
-Не се и съмнявам.
Изпи много бързо един малък бърбън, след това си поръча още един, този път голям, и най-накрая запали цигара. Седеше, облегнат назад и слушаше. Винаги е било така. Много рядко вмяташе нещо, без да го питат. Мариана седеше, плътно прилепена за Краси и от време на време го целуваше. Когато той се отскубваше от нея, тя пак се присламчваше.
-Правим приложения за разни големи корпорации. Интересни софтуерчета за оптимизиране на работния процес. И се занимаваме с поддръжка на сървърите им. - обясняваше Краси.
Сашо се отегчи и спря да слуша. Ина му извика:
-А бе, Сашко, как ти върви работата?
-Много добре.
-Някакви интересни разкопки да се очертават?
-Ще работя с унгарския институт в Египет следващия октомври.
-А, яко.
-Да, в Сорбоната чуках една от мацките, дето работи сега там.
-Господи!
Изиграха една партия билярд с Веско. Веско беше много добър и го би. После Краси също изрази желание да играят. Той не беше толкова добър, но все пак Сашо го би трудно и с доза късмет. После пак седнаха.
-А бе, Сашо - обърна се Мариана към него- чел ли си Петър Серафимов? "На гости в Петия кръг" е официално най-доброто нещо, което ми е попадало последните месеци.
-Тоя не беше ли някакъв, дето се правеше на Камю, Буковски и Паланик?
-Да бе. Точно като теб, когато все още пишеше.
-Писал си? - попита Краси.
-Нищо особено. Всички пишехме тогава.
-Е да, ама ако не беше толкова мързелив, можеше да станеш голяма работа.
-А пък тоя Петър Серафимов някой виждал ли го е?
-Не, доколкото знам, не дава интервюта, не ходи по премиери на книги, нищо. Никой не знае как изглежда.
-Като Селинджър.
-По-скоро Томас Пинчън - каза Сашо.
-Кой?
-Никой.
-Помня, че си ми разказвал за него някога - обади се Мариана.
-Да. Онази вечер, като пихме вино на покрива на блока.
-Еба си паметта, човек! - възкликна Мариана. - Винаги с всичко е така. Сигурно помни всяка дума, която някога сме си разменили.
-Не съвсем.
-Обаче онази вечер беше много епична.
-Беше много романтична.
Мариана сведе поглед.
Още разговори. Смях в залата. След втория голям бърбън Сашо успя да се отпусне съвсем. Емо грешеше - алкохолът не можеше да ти помогне да спреш да мислиш - просто насочваше мислите в по-поносимо направление.
По едно време съвсем млъкна, седеше си, пиеше и се усмихваше. И попиваше всеки разговор, водещ се на масата - имаше този навик още от дете. В единия край Марто и Веско и Катя още говореха за Серафимов, който наистина си беше сензация тия дни, а в другия по-голямата групичка, състоящата се от Валя, Мариана, Чочо, Ина, Боби, Захари и Ники слушаха как Краси обяснява за исляма.
Говореше за шиити и сунити, за петте стълба на исляма, за джихад, за пророка Мухамад, опитваше да обясни концепцията за хората на книгата, но изглежда не бе запознат добре с терминологията и обърка някои факти. Все пак всички го слушаха с интерес, понеже говореше увлекателно.
-А бе, Сашко - подвикна му той и обръщението го издразни: Сашко му викаха само хора, с които беше близък - Ти нали се мотаеш много по тези краища, няма ли да се включиш?
-Не.
-Защо?
-Така - запали цигара.
Реши да излезе да я изпуши на навън. Трябваше му малко тишина и хлад, за да си избистри съзнанието - бърбънът бе започнал да го хваща. Мариана излезе с него.
-Защо трябваше да си толкова груб?
-Не бях груб.
-Виж, съжалявам за онова, което стана, знам, че те нараних, но това беше преди толкова много време, и не трябва да си го изливаш на него.
-На никого не го изливам, малката. Излишно се набиваш във филми.
-Извинявай.
Помълчаха малко.
-Може ли цигара?
-Заповядай.
Мариана запали и двамата продължиха да стоят мълчаливи на малката странична уличка, по която не се виждаха хора и единствената ярка светлина беше тази от витрината на денонощния магазин отсреща.
-Наистина съжалявам. Исках да ти го кажа преди много време, но ти така и не ми отговори, нито на писмата, нито на обажданията, на нищо.
-Не драматизирай. Знаеш, че не обичам мелодрамите.
-Извинявай.
-И престани да ми се извиняваш. Станалото-станало. Наистина ми се иска да не беше, но не можеш да върнеш времето назад.
Мълчанието започна да става прекалено в тази сцена.
-Той изглежда точен тип - каза накрая Сашо.
-Да.
-Щастлива ли си с него?
Мариана направи кратка пауза, преди да отговори.
-Да. Мисля.
Сашо я изгледа. Реши да не казва нищо.
-Дай да влизаме. Ще измръзнеш с тая пола.
Остатъкът от вечерта не мина лошо. Пиха още малко, поприказваха си още малко, после се уговориха следваща вечер пак да се видят за по караоке и се разотидоха.
Сашо се прибра. Не беше пиян, поне не толкова, че да трябва да легне и да не стане до другата сутрин. Изпи чаша вода от чешмата - дори в луксозен апартамент бургаската вода не беше никак питейна, - след това си направи два сандвича, и догато ги ядеше, се поразрови из торентсайтовете. Намери това, което искаше и докато сваляваше торента, установи, че му се пие още. Наля си съвсем малко, с обещанието след края на почивката най-накрая да понамали малко пиенето, след което се разплу в едно огромно кресло. Остави лаптопа на масичката пред него и задряма, гледайки King of the Ring от 96та, когато Ледения Стив Остин спечели турнира.
Събуди го телефонът.
-Ало, Сашо? - Мариана плачеше.
-Да.
-Извинявай, че ти звъня, но, но... - запъна се тя.
-Успокой се. Какво става?
-Може ли да ме приютиш за през нощта.
Той й каза адреса. Няма и десет минути по-късно едно такси спря пред кооперацията. Мариана се качи и Александър я посрещна на вратата.
-Взех ти телефона от Валя, исках да ти се обадя някой път, като сме в София, а не знаех дали ще искаш да ми го дадеш и, и - тя плачеше.
-Малката, успокой се - Сашо я прегърна. В обятията му наистина изглеждаше малка. - Какво стана?
-Скарахме се. Напоследък много се караме.
-Какво е това? - чак сега бе забелязал синината под лявото око на приятелката си.
-Той, той, няма значение - изхлипа Мариана. - Сашо, моля те, не се ядосвай.
Да го успокоява в състоянието, в което беше, бе абсурдно не само погледнато отстрани. Сашо се усмихна, и, прегърнал я, я заведе в хола.
-Спокоен съм, малката, не се тревожи.
Сложи я седне в креслото.
-Имаш ли нужда от нещо?
-Не. Не. Даже не мисля, че трябва да оставам.
-Да не си посмяла да мръднеш оттук. Ей сега идвам.
Сашо отиде в кухнята. Извади леда от камерата на хладилника и напълни една чаша с. Отвори бутилката с ликьор и сипа малко в чашата. Допълни я с уиски. Приготви още една чаша по същия начин.
-Заповядай. Това е един от специалните ми коктейли. Ще ти помогне да се успокоиш.
Часовникът на телефона му показваше три и половина. Хубава работа.
-Как ти е окото?
-Нищо му няма.
Реши да не я пита тя как е. И без това след малко щеше да му каже. Ликьорът и уискито наистина я отпуснаха. Сашо запали цигара и й я подаде. Мариана я пое с трепереща ръка.
-Не знам защо дойдох при теб. Просто, имах чувството, че така трябва.
-Дошла си на правилното място, малката.
-Той, такова, караме се от време на време. Постоянно. За глупости. Въобще не се оказа човека, за когото го мислех.
-Тогава защо си с него, по дяволите?
-Защото. Не знам. Защото ми писна да скачам от връзка във връзка.Исках да изградя нещо истинско. Сашо, толкова ми се иска да не бях съсипвала всичко тогава, може би щяхме да...
-Тихо, малката, тихо.
Сашо пресуши чашата си. Ледът издрънча в нея. След това стана и отиде да я прегърне.
-Допий си, ще ти помогне да заспиш. Утре ще го мислим.
Мариана плака и плака и плака. Той държеше главата й на рамото си и я галеше по косата. Накрая я вдигна на ръце и я занесе в спалнята. Сложи я да си легне и я зави.
Не вярваше, че ще успее да заспи. Седеше на ръба на леглото и я галеше. Гледаше я. Дори съсипана беше красива. И на него му се искаше да не беше съсипвала всичко онази пролет. Много неща щяха да бъдат различни в момента. Не знаеше дали за него щеше да бъде толкова добре, историята им беше неговия неизчерпаем извор на емоции, от който черпеше, за да пише толкова много и толкова добре, че издателят му се нави да го публикува под псевдоним, само и само да може да го публикува, нямаше да бъде озлобен и нахъсан толкова години, само за да докаже пред самия себе си, че става за нещо, въпреки, че са се отнесли с него като с парцал; нямаше да стане археолога, който се набутваше винаги в най-опасните за работа страни, стига да му бяха интересни. Нямаше да иде в Ирак след инвазията, в Лаос в територията на бунтовниците, нямаше да го стрелят снайперисти в анатолска Турция. Нямаше да изживее онова приключение в търговците от черния пазар. И вероятно нямаше да стои надвесен над Мариана, за която на двадесет знаеше, че ще обича до края на живота си и си представяше как живеят заедно, как завземат света заедно, как имат три малки къдрокоси ангелчета, красиви и умни като майка си, които да им вдигат кръвното и в същото време да ги радват, че са решили да прекарат живота си заедно.
Думите нараняват много, но реално погледнато делата нараняват още повече. А когато в цялата работа има намесени и романтични илюзии, щетите са чудовищни. Така мислеше Сашо.
-Ще останеш ли при мен? - попита го Мариана.
-Естествено, че ще остана, малката - нежно отговори Сашо.
Той легна до нея, но без да се пъха под завивката. Прегърна я през раменете и тя разпиля косата си на гърдите му.
-Няма от какво да се плашиш - шептеше й той, докато тя се унасяше. - Спи спокойно и не сънувай нищо. Всичко ще бъде наред. Всичко винаги е наред.
© Милен Миланов Все права защищены