– Колко весело момиче беше и как се промени, сега е вечно вкисната, каквото и да ѝ кажеш, пуфти от досада. Някога очите ѝ сияеха, все ми правеше изненади. Връщам се – чакат ме манджи от най-екзотични до най-традиционни. Определено ме обичаше много. То и сега сигурно ме обича, но се промени.

– Не й потръгна, а е болно амбициозна милата и няма как да се задоволи с живот без интензивни емоции, все нови иска, все различно да е. - мислеше си доц. д-р Христо Масларски, един от най-успешните, международно признати химици на републиката, наблюдавайки поредната депресия на съпругата си.

– Тя и докторат не успя да защити, отрязаха я на защита, а мен без да искам ми готвят професура, че и цялата катедра ме тика и увещава. Не знам, върви ми, никога не съм го искал, а се получава, какво има в мен, не знам, но всички ме харесват. - чудеше се той.

– Горкичката, колко мечтаеше, напусна си хубавата работа в корпорацията заради тъпия докторат, а дори той не й се получи. Не й върви определено, не знам – защото много се напъва ли, защото прекалено го иска и излъчва болнава амбициозност и плаши ли, но се проваля в почти всяко начинание, а не е глупава?! Понякога ми е мъчно за нея, като я гледам така изнервена и озлобена.

Съпругата на доц. Масларски някога беше обещаващо научно дарование, хвалено и обичано, мислеше, че цял живот ще е така. Но роди по време на следването и нещата доста се промениха, отдаде се на детето – трудно, ревливо и капризно. А Христо Масларси, тогава още студент, не прекъсна следването си, напротив детето му подейства мотивиращо за бързо завършване и на докторантура, седеше по библиотеките около университета и в лабораторията, за да не е вкъщи по време на бебешкия рев и битовия хаос.

Така Ана Масларска се дипломира със сериозно закъснение, после успя да стане докторант, но забременя втори път и се наложи да прекъсне, а впоследствие беше трудно да възстанови академичната си форма и получи отрицателни рецензии, което завинаги я отказа от кариера в университета –  провал номер едно.

После г-жа Масларска намери хубава работа – добре платена в голяма корпорация, но изискваща цялото й време. Взе няколко пъти неплатен отпуск заради децата и я освободиха с аргумента, че позицията е излишна за офиса.

После търси, търси и не намираше, впоследствие намери неквалифицирана, но бързо я освободиха, защото се налагаше да взима болнични заради децата. Така госпожата остана вкъщи, което бързо я докара до нервен срив.

Четете  Властелинът на пейката / Зоя Христова

В това време съпругът й защити успешно малък докторат, издаде три книги, участва в над двадесет проекта и направи доцентура.

– Лесно му е - мислеше тя – отива, чете си и ми оставя целия хаос вкъщи, аз съм детегледачка, домакиня, готвачка, но ако питате него – само истеричка.

Масларска все повече затъваше в депресия, съпътствана от тежка умора, когато един ден се появи внезапно на вратата, грейнала като крушка, с уста разлята в широка усмивка.

– Какво ти е? - попита стреснато доцентът.

– Имам идея. - каза тя с фанатичен блясък в очите. Ужас, помисли, но за да избегне скандал прояви мним интерес:

– Каква?

– Седни и слушай, трябва да си концентриран.

– Ще правя магазин за дрехи втора употреба, но само по интернет, онлайн магазин. - само това лисваше помисли си Масларски, втасахме я.

– Всичко съм проучила, лесно е, продължи тя – вече регистрирах фирма и имам договор с куриерската фирма.

– И таз добра. - стресна се той, но любезно продължи, за да не го нападне заради липса на подкрепа.

– Така ли миличка, ама това е страхотна идея, но се опасявам, че ще ти трябват доста неща – пари за стока, склад, първоначален капитал и още куп, заизрежда предпазливо.

– Измислила съм го, слушай. - лицето й гореше, погледът втренчен със стъклен блясък, цялата се тресеше от превъзбуда, Масларски не посмя да се обади, рискуваше да предизвика грандиозен скандал.

– Така. - започна бавно.

– Стока имам, начална – няколко чувала маркови дрехи от братовчедка ми, ще ми дадат манекени, за да ги снимам и започвам. Имам и име, много идейно, вече запазих домейна, ще се казва – “Вторичко. Бг“.

– Господи, ще го направи! - изтръпна.

– Нямаш апарат миличка, техниката е много важна.

– Точно затова исках да говорим, трябват ми пари за апарат и нов компютър, моят не става, трябва да е по-бърз – към две хиляди лева за начало са добре – за техника и щендери.

Доцентът повехна, преглътна, пребледня, но се съгласи, нямаше избор, извади парите, дадени от майка му за почивка, и ги връчи с престорена усмивка.

Четете  Лелка / Зоя Христова

Госпожата вилня няколко дена като в треска, говореше си сама и правеше кръгове из стаята – плашеща гледка.

Избираше апарати от интернет страници, прелистваше предложения за щендери за дрехи, поръчваше мощния лаптоп, с който ще се управлява магазинът.

Занемари леко децата и къщата, което не се беше случвало преди, проектът криеше много рискове.

Довлече ръчно първите чували с дрехи и превъзбудено хвалеше качеството и нереално елитните им марки, Масларски кимаше одобрително, демонстрирайки фалшива радост.

– Гледай това е “Версачи“ оригинално, гледай, гледай етикета. - и така по цял ден ломотеше в къщата – за дрехи, модели, марки и магазини.

– Господи - мислеше той - някога имаше други интереси, обсъждахме физични теории, интересуваше се от астрономия, какво стана, къде сгреших!?

– По цели нощи гладеше и снимаше дреха по дреха на пластмасовите манекени, които купиха, после до сутринта обработваше снимките, за да напълни страницата на магазина.

С дни не спеше и не ядеше, заприлича на зомби – кльощава, нервна с тъмни кръгове под очите, преливащи в червено, ръцете й трепереха от умора, но не спираше да глади, снима и влачи.

– Ще мине. - мислеше Масларски.

– Ей, сега ще го отвори, няма да продаде нищо, ще изпадне в депресия и ще изхвърлим боклуците.

Но противно на очакванията магазинът стартира и още същия ден започнаха поръчките, госпожата полудя от първоначалния успех и вложи моментално първите оборотни пари в стока.

Така заприиждаха чувалите, първо по едни-два, държаха ги на остъкления балкон, където все още имаше място.

Зареждането на магазина беше сложно, трябваха купища артикули. Масларска тъкмо привърши със снимането и описанието на шалчетата и клиентите започнаха да търсят клин и туника, трябваше да набави и тях, което  предполагаше поръчване на още чували – балкончето се изчерпа.

После дойде есента и клиентите затърсиха балтони и якета, които бяха значитено по-обемни, госпожата поръчваше чувал след чувал –  освен балконът и килерът, и стаята на децата вече беше претъпкана.

Колкото и да продаваше винаги оставаше стока от всяка от доставките. Така към старите чували се прибавяха нови.

Масларски с ужас гледаше как през два-три дни фирмено бусче караше стока от борсите на едро.

После я гледаше как влачи – рошава, превила гръб по стълбите с изцъклени от напрежението очи, но все още с фанатичния блясък на успеха в тях. Жилите на тънкото вратле почти се пукаха от усилието, но продължаваше да тегли, пере, глади и нарежда в чували продуктите с номерата, спрямо поредността им в страницата за продажба.

После всичко се повтаряше – снимаше и описваше новите дрехи, до среднощ ги обработваше, а сутринта рано ги качваше в страницата, стотици – клинове, блузи, гащеризони, шапки, шалове –  дреха по дреха.

След това говореше с клиенти, пишеше имейли, опаковаше и изпращаше поръчки. И всичко това сама!

Доцентът сериозно започна да се замисля за психическото здраве на съпругата си, такава физическа сила и работоспособност беше характерна за хората с умствени проблеми.

– Не си ли уморена? - питаше често.

– Не, днес вървят гащеризони, не мога да почивам, трябва да ги изчистя, пуснала съм промоция, отговаряше нервно и забързано, за да не губи ценното търговско време.

Масларски прие доста неща – запълването на балкона, на стаята на децата, дрехите в коридора, но беше убеден, че ще се възпротиви, ако посегне на кабинета му.

Като всеки учен, доцентът работеше и от вкъщи.   Още преди години, когато госпожата ентусиазирано подкрепяше научното му развитие, му освободи малкото таванче, което за негов рожден ден беше преобразила в уютно кабинетче.

Четете  Срам / Зоя Христова

Имаше си всичко – диванче, библиотека, картини, голяма капандура с гледка към небето и цъфналите липови клони през лятото.

Кабинетчето беше спасявало многократно брака им, когато Масларска ставаше нетърпима по време на бременностите или в следродилните депресии. Доцентът често се спасяваше там за седмици.

Беше осъзнал, че е зла само когато го вижда, ако не се мяркаше често пред погледа й, почти го забравяше и го търсеше само за вечеря.

Този следобед имаше много неприятно предчувствие, че идва ред на кабинетчето, когато видя как натика с крак последния чувал в стаята на децата и с мъки затвори вратата.

Децата отдавна бяха изнесени в спалнята, а Масларски от месец на таванчето, където, по негови думи, довършвал спешен проект и му трябвала прекомерна тишина.

Днес доцентът получи онзи тремор на окото, който го спохождаше преди всички важни изпити и защити, съпътстващи живота му.

– Ако закара чувал на таванчето, я убивам! Ще я закопая в градината, никой няма да разбере. - мислеше плахо, стряскайки се, че може да отгатне мислите, по изражението му.

И тогава се случи най-страшното, бусче паркира пред кооперацията и госпожата се смъкна, за да приеме поредната стока от разносвачите. После не я чу дълго, чакаше да внесе чувала в антрето, но не се случи, след половин час жена му се появи без чувал.

– Не ти ли докараха стока? - попита с привидна небрежност.

– Докараха, но тук вече няма място, на тавана ще ги складирам зимните, отговори тя сякаш не се беше случило нищо.

"Посегна!", помисли и вече си представяше как я разчленява, но смелостта му достигна само да попита каква е вечерята.

– Не съм готвила, извади си нещо там, има, много неща има. - грубо му отговори, вадейки дрехите за гладене от поредния чувал с шарени дамски ризки.

"Чашата преля, ще те заколя, ще те лежа!", мислено нареждаше, с разширени почервенели очи.

"Къщата е в парцали, навсякъде гащи, ютии, кашони, чували, а печалба още няма, трябвало да чакаме за печалба, така било в началото година-две без, само с дрехите!", гневеше се безгласно. 

След седмица кабинетчето на доцента се изпълни с парцали, които съпругата му тактично нареждаше на едната стена, за да му е свободна другата и да може да си работи. Стената растеше заплашително и криеше реален риск да го затрупа.

Започна да го плаши и да пречи на концентрацията му, криеше светлината от капантудара, на която се подпираха част от изпълнените до пръсване чували.

Масларски четеше на компютъра с една ръка, а с другата подпираше чувалите, усещаше, че се задушава.

И тогава, макар че не беше в негов стил, започна да кълне съпругата си, кълнеше я с часове с най-страшните клетви за съсипване на бизнеса й.

– Данъчни да ти дойдат, бизнеса да ти затворят,  да ти изгният чувалите! Пожар да стане, парцал да не остане, наводнение да те стигне, да ти плесенясат дрехите... - и още куп подобни пожелания.

Не след дълго Масларска започна да се оплаква от липса на поръчки и от появата на гигант за онлайн продажба на дрехи втора употреба, който беше сериозна заплаха.

– А, - реши Масларски - значи хваща. - И започна всяка вечер от половин до един час да се уединява, за да кълне бизнеса с дрехите.

Конкуренцията започна бавно да краде клиентите на малкото магазинче. Появи се и друг проблем, поръчките започнаха масово да се връщат заради объркани размери, което нанесе сериозен финансов удар, куриерските фирми вдигнаха цените, данъчните натресоха допълнителен лиценз и други неудачи.

Масларска започна да работи на сериозен минус. Не можеше да покрие рекламата във фейсбук, без която практически магазинът не съществуваше.

Взе заем, започна да трупа дългове, но оборотът ставаше все по-малък, парите не стигаха нито за рекламата, нито за нова стока.

Така издържа няколко месеца, след което вече не можеше да пуска реклами и магазинчето замря. Постепенно се наложи да го закрие и да замрази дейността на фирмата, защото трупаше само загуби.

Купената стока продадоха на онлайн гигантът, който вече изкупуваше маркови дрехи втора ръка от малките магазини.

Така Масларска се върна в първоначалното си състояние на отчаяна домакиня без професионална реализация. Магазинът й осигуряваше статут, беше управител на фирма, а сега пак – нищо.

В това време доцентът защити и голям докторат и активно се готвеше за професор.

Масларска залиня, пожълтя, скапа се като гнила праскова и напълно замлъкна. Мълчеше с месеци, вторачена в прозорчето, мълчеше докато готви, чистеше мълчейки и отговаряше едносрично когато някой я попита нещо. Къщата блестеше – госпожата мълчеше.

Доцентът започна да се притеснява не на шега за здравето й:

"Ей, лошо, тъкмо беше живнала с магазина, жалко че не потръгна, сега изпадна в старата летаргия.", беше забравил за клетвите и зложеланията.

"Помогнах й колкото можах, ама като си няма късмет, това е, пък на мен ми върви, скоро и професор ще стана – не знам, има си хора, родени с късмет, а други съвсем лишени от него."

От цялото имущество, придобито покрай магазина, беше останала само страницата във фейсбук, събрала над двадесет хиляди последователи, носеща знаковото име на магазина “Вторичко.бг“.

Понякога Масларска тъжно гледаше следите от поредното си провалено начинание, в което бе вложила извънредна страст.

Един ден доц., вече дхн Христо Масларски, се прибра от поредната защита на малки докторати, където беше рецензент.

Не намери съпругата си на обичайното място в кухнята пред прозореца.

Намери я в хола с малкия лаптоп, където тракаше нещо забързано, беше подозрително доволна и с весело изражение.

Съпругът й се стресна от промяната:

– Какво пишеш, изглеждаш щастлива? - включи той шпионския нежен тон.

– Виж, измислих го!

– Кое? - изтръпна.

– Ще ставам писател, вече написах няколко разказа, погледни – смених името на страницата вече се казва “Сторичко.бг“. Има голям интерес, оказва се, че клиентите на дрехи втора ръка са четящата част от населението, има пълно съвпадение на аудитория. Първият ми разказ направи за два дни десет хиляди прочита.

Масларски пребледня, заекна, сърцебиенето му се ускори драматично.

– Ама, ама, ти знаеш ли колко хора пишат, защо ти е, няма нужда, това със сигурност няма да те изхрани, графомани бол.

– Не, свързах се с една писателка, продава по интернет, живее основно от книги, вече съм в няколко писателски групи.

– Боже, сега ще заприиждат откачалки и пияници вкъщи. - уплаши се доцентът, усети отново тремора на окото и парещото предчувствие, подсказващо за по-голяма беда.

– В тази връзка, ще трябва да ми освободиш тавана, творецът има нужда от уединение, в пъти повече от учения.

– Чакай сега, как тавана, а къде ще работя аз?

– Където искаш, ти вече си почти професор, сиреч изучен човек, сега аз ще трябва да се развивам, вече ти преместих нещата в килера. Ако искаш по библиотеки ходи, твоя си работа.

Доцентът чуваше само ударите на сърцето, думите прелитаха покрай него, далечно глъхнещи. Усети как краката му се подкосиха и се сгоромоляса върху килима.

Събуди се в стаята на децата.