Вуйчовото

Зазоряваше се и летният ден полечка никнеше над Стара река. С многобройните си пръстчета Слънцето гъделичкаше чукарите на Огражден. Пернатите немирници се надпяваха в ранно-утринен концерт.
   - Чу-у-ункш, чу-у-ункш! - ситният, слаб човечец яростно бъхтеше магарето по самара. От лакомия го беше претоварил с ритловици, та бедното животно едва пристъпваше. То не разбираше притесненията на стопанина си.
Пътеката се кривеше и се луташе по баира като гламава. Още мъничко и там скътано в долчината е селцео. Магарицата Ангелина изкачѝ билото, въздъхна плахо и внимателно заслиза към селото. Човечецът премести брадвата в лявата си ръка а с другата я хвана за поводите ѝ.
   Селото се беше размърдало. Вратите скърцаха, селяните пълнеха съдовете си с вода, а от близката кошара се чуваше как млякото сладко шурти и пълни медената котелка.
   Горица никога не спеше повече от необходимото. И тая заран първа бе посрещнала Слънцето. Жената излезе от вехтата къщурка с пешкир в ръка и застана на прага. В двора под крушата, гол от кръста нагоре, се обливаше със
студена вода сина ѝ Мѝлош. Момчето спря водата от ламаринената чешмичка, погледна се в огледалцето, което се кипреше отгоре ѝ и пое пешкира. Пъргаво се заразтрива. Горица се мушна в къщурката и се върна с бяла риза и
вързопче храна.
   - Добро утро кмете! - жената горда, вдигна глава и погледна детето си. Ангелина спря за да си отпочине, а
нейният стопанин Огнето бърже я настигна. Той нахлупи каскета ниско над очите си, махна с ръка  и отмина.
   - Ей, порасна ви работата на вас...Дий Ангелина, дий! - кметът рязко задърпа животинката а стъписаната магаричка бързичко го последва.
   - Мале, ама защо е това...?
   - Айде, айде! Нищо не е, малко сирене, домати... хляб половинка. Така! Ракията е за вуйчо ти...
   - Мале...
   - Нема мале...Ела.!? - Горица се загуби в прегръдката на на порасналото си момче и го зацелува, сякаш се прощаваше с него.
   - Мамоо, да не съм тръгнал на война? - нежно я галеше Мѝлош.
   - София е това сине. Море е! Който не може да плува - тъне! Айде Господ напред и ти подир него... - под асмата се беше скрила и чакаше зелена жигулка. Мѝлош запали двигателя, взе вързопа от ръцете на майка си и го остави
на задната седалка. Извърна се и за сетен път прегърна свидната си майчица. После скочи в колата и потегли.
   Жената дълго още се взира из пътя. Като зелена буболечка жигулката ту се показваше, ту се скриваше на завоите. Накрая пътят и Горица останаха сами.

   Мѝлош караше вече тридесетата си година, но за Горица винаги си оставаше "милият син на майка". Висок и силен като горунь, той  не знаеше света, нито хорската отрова. Шофираше добре и докато следваше право в Благоевград,
през едно от летата изкара шофьорските курсове. Жигулката дойде подарък от вуйчото - голям човек в столицата. И този човек, вуйката, сега го викаше в София. Очакваха го работа, уважение и почит може би...?
   Мѝлош усети, че очите му се затварят и спря на Кресненското ханче да си наплиска лицето. Закуси с един домат, малко хляб и сиренце, пи вода и потегли пак. Зелената "буболечка" бавно пъплеше към София, дори по магистралата Мѝлош не се изкуши да натисне педала на газта. Управляваше колата старателно със скорост не по-висока от 80 километра в час.

   В ранния следобед, когато Слънцето най-щедро се даряваше, "буболечката" спря на мегдана, пред една невисока старомодна сграда. Тя отърси умората от себе си и гордо изпъчи гърди до почернял от злоба "Баварец". Мѝлош
чевръсто скокна от колата, заключи я и пъргаво прекоси малкото площадче. Портиерът се оказа нашенец и след минутка младият човек хвърчеше по стъпалата към бъдещето си. Спря пред огромна дървена врата, но се стъписа и не посмя да почука.
   "Скалпел!...Спирт!...Ножница!...Пила!..." - за момент Мѝлош си помисли, че се намира в болница. Промуши ръце
в джобовете си , откри листчето и внимателно го погледна. Нямаше грешка, на вратата трябва а и пишеше с едри букви "СЕКРЕТАР".
  "Лакочистител иии синия.. Не! Червения лак!" - Мѝлош потропа на вратата и влезе в стаята. Отсреща младо  момиче го стрелна презрително споглед през разперените, току що лакирани, пръсти на ръцете си.
   - Днес секретарят не приема.
   - Но аз не търся секретаря, а войчо си. - опита се да поясни Мѝлош.
   - Кой бе? - изръмжа мускулестият костюмар, дето изсушаваше с устата пръстите на момичето. - Я се изнеси, за да не се налага аз да те...
   - Дошъл съм да се видя с вуйчо си - господин Крум Петканин. - чак тогава секретарката рязко направи знак на костюмара да спре. Скокна, мазно се усмихна и грабна телефона. Покани Мѝлош да седне, но Мѝлош остана прав.
   - Нещо за пиене...? Скоч, джин?  Имаме кафе, чай, плодов сок...
   - Една жълта лимонада. - чак тогава Мѝлош седна на кожения стол. Секретарката погледна накриво костюмара и му кимна да се разтича и открие желаната напитка.
   - Господин секретар, Вашия племеник.
   След минутка вратата се отвори и секретарят Крум Петканин, пред обърканата  секретарката,  сграбчи поривисто любимия си племенник.
   - Силве, виж де... Дай да почерпим с нещо  бъдещия началник полицейското управление. - Силвето помаха разбиращо с глава, върза с панделка черната си права косица и излезе от приемната.
   Секретарят въведе племеника в огромния си кабинет. Дълга маса, покрита с прозрачно стъкло под което на снимки се виждаше
разпилян почти целия живот на господин Крум Петканин. Имаше я и ламаринената чешмичка, на която рано тази сутрин Мѝлош така старателно се ми. Докато Мѝлош с интерес наблюдаваше снимките, секретарят застана до прозореца и запали лулата си. Всмукна уморено от ароматния тютюнец и запрати огромен димен облак към прозореца. Пушекът лениво  се изниза във въздуха и пред уморените очи на секретаря се показа Народнодто събрание. Точно зад гърба му, на противоположната стена висеше включен огромен плазмен телевизор. Там депутатите се караха безшумно в пленарната зала.
   Силвето почука на вратата, влезе и остави на масата чаша уиски, без лед, и жълта лимонада. Тя погледна към шефа си и след като не последваха инструкции тръгна да излиза.
   - Момент Силве! Свъжи ме с началника на отдел "КАДРИ" на пето управление...Не предай му, че ще се отбия да обядвам с него. - Силвето се фръцна на петички и чак тогава излезе.
   - Е Мѝлош, как смяташ...? Образование на юрист имаш, нямаш опит обаче.
   - Ти ще се справиш ли като началник на едно от най-важните управления в Столицата...?
   - Вуйчо, как да ти кажа аз... - не успя да се изкаже вуйчовото, защото телефонът звънна. И секретарката потвърди, че господин Петканин е поканен на обяд от кадровика на пето управление.
   - Значи ще се справиш. Пий си лимонадата и тръгвай. Ето ти ключове от моя таван, временно те настанявам там докато ти намеря нещо по-добро. - двамата мъже вдигнаха Огражденска наздравица и пиха, Мѝлош грабна ключовете и излезе.
   В приемната костюмарът седеше на стола и разглеждаше модното списание на Силвето, а самата Силве вече тракаше с изсъхналите нокътчета по клавиатурата на компютъра и разказваше на приятелите си от "фейса" за "жълтата" лимонада.
   Мѝлош им пожела приятен ден и излезе.

Следва ––>