Евелин...

- Първи април е! Няма ли да свалиш мартеницата от ръката си?
         - Не съм видяла още щъркел!
       Съпругът й се изсмя... Познаваше този негов смях, пълен със сарказъм и обич...
       - Той, горкият щъркел, трябва да се блъсне в нея, че да го забележи!...
        Наистина бе така... Професията й изискваше прекалена съсредоточеност и концентрация. И когато имаше възможност, вниманието й се разсейваше, някаква защитна реакция на мозъка й. Но само за незначителните неща...
    Бяха стъпили на Атон... Света гора... Един каменен рай, откъснат от света. Съдби зад монашески решетки...
       Тук щъркелът едва ли имаше шанс да се блъсне в нея, но я блъсна споменът...
   ... Излизаше от Университета. Пое дълбоко глътка свеж въздух и закрачи по сенчестия тротоар. Погледът й се спря на влюбена двойка в парка, които нежно се целуваха. Усмихна се...  Явно, доста време вече е сама, щом една целувка привлече вниманието й.
      И... Тряс! Сблъсък... Папката с лекции се разпиля по земята. Наведе се и започна да ги събира. Той също... Ръцете им се докоснаха...
          - Не е ли прекалено изтъркан начин за свалка, момче!?
       Беше напрегната и не можеше да сдържи гнева си. Повдигна глава... и срещна най-нежния поглед на две езерно сини очи. За миг потъна в тях... Стана й хубаво... Изчерви се...
        Чак тогава видя книгите в краката си. Черни, със златист кръст по тях. Само това й оставаше – студент от Духовната семинария.
     - Паднала Библия на земята, не е ли лош знак!?...  Извини ме! Имах тежък ден...
         - Позволете, да се извиня и аз, като Ви поканя да изпием заедно по едно кафе. Тъкмо ще Ви ободри след дългия ден...
       Дали от неудобство, или искаше да поплува още малко в тези езерно сини очи!? Сега дори и не търсеше отговор... Просто прие...
     Не предполагаше, че може да й е толкова забавно. Отдавна не бе се смяла така истински...
         - Вие от Духовната, сте много духовити!...
         И той се забавляваше...
       Стана им навик. Виждаха се всеки ден. Дори по едно време се усети, че мисли за него и чака мига, в който ще се появи... Разказваше й притчи, както дядо й, когато беше малка. Доставяше й удоволствие да открива мъдростта на стареца, вселила се в това момче... Усещаше, дори че я привлича... Потръпваше, когато неволно я докосваше... Харесваше едрите и мускулести мъже, но нещо в това крехко тяло я възбуждаше... Може би  мисълта, че не може никога да бъде нейн... Принадлежеше на Бог...
     Изградиха доверие помежду си, което не можеше да бъде срутено с нищо. Е, освен с едно, разбира се... да тръгнат да градят любов. И двамата го знаеха, сякаш и за това не прекрачваха границата. Беше хубаво да играеш с човек, който знае правилата... Но не бива да обичаш с онази изгаряща и изпепеляващо любов – правило №1, за да продължи играта...
       Когато разбраха това, неволно се прегърнаха... Силно... Като че ли изпитваха страх да не се изгубят в бетонния свят. Прегръдката скри сълзите, но им откри нови хоризонти...
    В Университета й лепнаха прякор “Светицата”. Дали поради факта, че всички мераклии опираха на камък, или причината бе приятелството й с момчето от Семинарията. Ширна се слуха, че е девствена. Но тя се усмихваше загадъчно на всички отправени й шеги, и нито отрече, нито потвърди този слух... Това накара всички съвсем скоро да замълчат.
      Монахът и Светицата... Разделяше ги само сънят.
         
Евелин... Евелин...

Крещеше той и хукна като обезумял по нея. Тъмнината го сграбчи от всякъде. Хлад прониза тялото му. И страх, че може да я изгуби...
       Едва го нави да тръгнат на поход по Дефилето.
     - Такава красота е! Дори не можеш да си представиш! Ще се напълнят пилешките ти гърдички с чист въздух и ще се върнем със заредени батерии. Ако те е шубе да катериш с мен скалите, ще останеш в манастира да си побъбрите с Игумена...
          Това окончателно го склони.
       - Винаги ще извадиш най-силния коз от ръкава си... Пеша ли!?
       - Че как иначе, ще видиш цялата тази прелест, ако префучиш с кола по завоите. Хайде – и тя метна раницата на гърба си – И за теб съм приготвила една. В нея са въжетата и джунджуриите за катерене...
      - С тези въжета си луда за връзване. Ама защо ли винаги и аз ти се връзвам на щуротиите! - погледна я с укор и възхищение.
      Но това наистина му дойде в повече. Идеята да съкратят пътя, като минат през тунела на влака...
      - Погледни колко е тесен и тъмен. Ами ако в този миг мине влакът! Няма дори къде да мръднем. Ще ни отнесе...
       - Да, но шансът е едно към  хиляда. А така ще спестим доста километри обикаляне на скалата. Хайде, бъзльо... Аз тръгвам... Ти стой тук и се чуди... На връщане ще те взема!
       Дочу виковете му след себе си. “Нави се, значи! Къде ще ходи!?” Луташе се като обезумял в тъмното и крещеше името й. Звънкият й смях го ориентира. Сграбчи я. Не искаше да я пусне. За миг си представи живота без нея... Не можеше... Стискаше я толкова здраво в прегръдките си, че спираше дъха й. От къде се взе толкова сила в него... И нежност... Целуваше я... по косите, по очите, по нослето... Устните им се сляха... Страст изгаряше телата им... Светът се завъртя... Толкова дълго жадуваха един за друг... Толкова дълго го бяха чакали... Този пречистен  грях...

Мракът изсвири тревожно... Ту-тууут...