Аз вярвам в любовта. Да, все още, аз вярвам, макар сърцето ми да бе разбивано на части и очите ми да са се давели в сълзи. Самотата ме обгръщаше, чувствах само студ и празнота, обсебващи до неузнаваемост те ме потискаха, свалиха усмивката от лицето ми за много дълго време.От всяка глътка въздух ме болеше. Седях там, неподвижно в тъмнината, пушейки цигара след цигара, намразвайки света си, намразвайки хората, любовта, живота. С безразличие дарявах всички около мен, погледът ми минаваше през тях. Никой не съществуваше, бях сама. Вървях късно вечер по пустата улица, бавно, мислейки как скучното ежедневие ме притиска. Бях изгубила цветовете си, бях сива, мрачна. Вятърът развяваше косата ми и докосваше кожата ми, оставяйки студени следи и без да искам започвах да свиквам със студа. Не вярвах в себе си, не вярвах в никого, пропадах стремително надолу, пропастта беше бездънна, падах все по-надолу и се чувствах все по-зле, все по-неразбрана и разбита.
В свят на пари и власт, да говориш за чувства е трудно, адски трудно, и да очакваш някой да те разбере е напълно невъзможно. Седиш там, обясняваш, а в замяна получаваш банален отговор, който ти нанася следи. Започваш да съжаляваш, започваш да се питаш 'какво не ми е наред?', а накрая разбираш, че абсолютно нищо не ти е наред, но няма кой да помогне, сам трябва да извървиш пътя, да се бориш, да страдаш, да се разбиваш на части, да ги събираш и да продължаваш отново.
Аз вярвам в любовта. Да, все още вярвам, защото ако нея я нямаше, нямаше да чувствам онази болка, а щом мъката е толкова голяма, значи си струва и истинското щастие и любов са много по-силни, само трябва да бъдем достатъчно търпеливи за да ги дочакаме. Може би някои ден, сред нашите собствени руини ще се появи някой, който да ни помогне да съберем всички парчета за пореден път и с любов да ги запечата завинаги.