Вятърът
Разказ ли? Аз не мога да пиша хубаво. Умея да рисувам. Но ще ви разкажа, въпреки че сигурно ще прилича повече на мотивационно писмо отколкото на разказ.
Отдавна беше. Преди години. Бях млада... Много млада... Влюбих се. Не в кой да е, а във Вятъра. Мислите, че се шегувам? Нееее. Влюбих се в него - див, непокорен и най-вече – СВОБОДЕН. А в същото време – мъдър някак ми се струваше. Идваше, погалваше ме, успокояваше ме и... после отлиташе – незнайно къде. И незнайно при кой... А аз оставах с мечтата да полетим заедно. Там, при птиците. Малко хора знаеха за това. Ами... как да ви кажа...? Аз – момиче, той – Вятър... На който съм казала, все ми е отвръщал, че това, което искам е налудничаво. За това и не го споделях често. Исках да пристана на Вятъра. Даже стих написах, въпреки че не умея да пиша. (в последствие разбрах, че никак не съм уникална...какви поетеси за Вятъра стихове са писали...) А той пък взе, че ми отговори.
Какво отговори? Ами... каза ми, че не съм готова. Каза ми да се науча първо да ходя по земята без да са препъвам, без да ме е страх. Говореше ми за това, че за да летя, трябва първо себе си да разбера... И да следвам сърцето си.
И беше прав. Не летях, но хвърчах... някъде из облаците. Тогава...
Сега? Мина време. Омъжих се. Прекрасен съпруг – земен, не хвърчи в облаците. Родих три дъщери. Заземих се. Научих се да вървя стабилно по-земята. Научих струва ми се и дъщерите на това (въпреки че се опитвах да им дам и криле). Не ме е страх. Разбрах, че всичко, което ни се случва е за наше добро - или подарък от Съдбата, или урок. Затова се научих да и благодаря! Научих се да следвам сърцето си... А там, в сърцето освен близките ми, все още е и Вятърът, на който искам да се отдам... поне веднъж. Да се оставя в ръцете му доверчиво и да гледам отвисоко Земята. Да ми разкаже за себе си, да ми покаже живота си. Да съм там една от многото птици. Мисля... (не ми се смейте), но-о-о-о струва ми се, че има дори и какво да ми каже... И-и-и-и... че ме чака...
А после? Е-е-е-е-е, после... всеки по пътя си. Аз - омъжена жена, с деца, дето с внуци скоро може да ме зарадват. А той? Той - Вятър. Така че после всеки ще тръгне по пътя си отново и само прекрасният спомен от сливането ни ще остане... Спомен, който ще се възражда всеки път, когато той – Вятърът отново разроши косата ми.
Или пък... знае ли човек какво е решила Съдбата? Може пък да почна летя по-често с него.
Е, това е. Разказах ви. Ще ме заведете при него, нали? А пък аз обещавам когато това се случи, да опиша преживяването в разказ. Истински. Въпреки че не умея добре да пиша.
П.П. С този кратък разказ участвам в конкурс. Ако ви харесва или пък решите, че заслужавам да полетя с Вятъра, може да гласувате за него.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ирен Все права защищены
