„... Ей, това не е работа. Уморих се вече. Пита ли ме някой дали искам или не. Никой! С часове, от сутрин до вечер, понякога и с дни. Денем, нощем, ден, година, векове... Какво ли е да си вятър в пустинята, например? А, нее... то, пясъци, дюни, с километри и само забулени хора, камили, прахоляяяк... Не, не. Не искам. И в морето не искам. Само да засвиря малко повече, когато ми е кеф, и едни ми ти вълни, бури, всеки ме псува. Не! Тука си е най-хубаво. Духнеш и хвръкнат едни ми ти найлонови торбички, пластмасови чашки, фасчета, вестници. Цветно и шумолящо. И песни има за мен, не вярваш ли?! Имаа, ама като взема да си подсвирквам, и всичко живо затваря прозореца. Е, що, лошо ли пея, а?!... И какви миризми раздухвам и довявам, ужас, особено в някои квартали. Да не говоря за екарисажа, там е адът на земята. По-добре да не говоря за това, остави се... Лошото от цялата работа е, че никой не ме иска за приятел, няма с кого и една приказка да сменя. Ида в планината – снежна буря, отскоча до слънцето да си побъбрим, то се скрие, хукна подир облаците – бягат, морето се пени, кипи, обръща корабите, не дай Боже и градове залива... не е работа. Самотен съм и това е, какво друго ми остава, освен да надниквам тук-там зад хорските завеси и да подслушвам разговорите... Ей, тия, Илчевите, например, от сутрин до вечер се суетят по двора, а никаква не я вършат. После, вместо да се навечерят спокойно и да си лягат, те само се нахокват един друг, че били мързеливи. Емии, мързеливи, яя, казвам ви, суетят се по тоя пуст двор и нищо насреща. Все едно преливат от пусто в празно. И всички са такива, барабар с децата. Какво да ги правиш. Ама са по-добре от Петрови, ония и с трън да вършееш из двора, няма какво да закачиш, освен повече боклуци, отколкото вдигам от контейнерите. Да се чудиш и маеш какво ядат, като нищо не отглеждат, пушат ония ми ти цигари из кьошетата на къщата и това е. Ето я пък и Станчовица, едвам ходи вече, една коксартроза я е налегнала, ама пак има сили да се кара със сина си. Той още мъжът ù, като беше жив, тия кавги не спираха, ама тогава тя сякаш нарочно ги насъскваше един срещу друг, подклаждаше разправиите им, за да държи и двамата около себе си, ама сега – тъпкано ù се връща. Много жестока жена, бе, без капка жал в сърцето. Айде, то не е хубаво така да говоря, ама си го заслужава, всичко си заслужава. Някога синът ù, кога беше малък, така го биеше и унижаваше, чее... чак мен ме беше страх да гледам, косите ми настръхваха и бързах да отида някъде другаде. Сега нека си носи кръста. Ей там, малко по-надолу Пенчева е само с двамата си сина, стари ергени. Обикалям аз около комина им често и се чудя, що тия големи момчета са сами. Едни такива добри, отзивчиви, уважителни, а сами. Ей я и щерката на Тодорови. Какво ù има, бе? Умна, хубава, а пък... Сама, бе, сама ви казвам. Майка ù се изяде от мисли, ще се разболее така. Ама то, късмет. Ходеше момичето преди чат-пат на църква, ама не щото е много вярващо. Седи там и чака чудо. Ама не такова чудо да е здрава, за късмет, а сякаш чакаше иконата да ù продума и да я пита що дири там и че Бог няма, няма да го намери тук, в църквата, нека търси на друго място. Сега намерила ли го е, не е ли, ама не ходи повече там. Ууу, тия пък, какви високи борове имат в двора си, много ги обичам. Като започна да се увивам в тях и свирят, свирят, зловещо било, викат. Не е зловещо, напротив, на мен ми е много хубаво така, чувствам се силен. Не, че не съм, ама друго си е, като ги заогъвам и запревивам. Якички са, държеливи. Най ги обичам такива... А в гората, като са едно до друго, и няма скършване, огъват се, но се подпират едно в друго, помагат си. Това говори ли ви нещо, бе, хора, а?! Само заедно се оцелява, тъй да го знаете, от гората да го научите. Самò дърво не оцелява. И е смешно, и е глупаво, като говорите за някои люде, че са се овълчили. Та вие за вълците знаете ли? Те прочистват гората от болните животни, а вие искате да налапате всичко, та чак се задавяте и задъхвате, и почвате да обвинявате всичко наоколо, само вас си не поглеждате. То тъй не става... И така, като издуя бузите си с въздух и като го изпусна, та чак до другия край на града. Там са ромските махали. Ама те тия, на тоя край, са едни кротки, от много години са тук и не са проблемни, чух кмета да вика така. Работят кой къде може, купуват, продават животни, калайдисват съдове, абе, скучна работа. Кога не се напият и да се сбият, не е работа. Сеир няма, сеииир... Гледай ся, къщата на оня, дето само някои си шушукат, че бил иманяр. С изкараните от продажбата на старинни монети и вещи си построи нова къща. Е, да, хубава е, нова, голяма, една такава модерна архитектура, ама пропадала била. Да, бе, пропадала ви казвам, не вярвате ли?! Имало някакви си подпочвени води. Какви подпочвени води, бе, викам аз, провидението е това, провидениетооо. Аз ви го казвам. И е така. То не може едно такова нещо да остане ненаказано. Ами ако тия пари са прокълнати, затова сега къщата пропада. Ами, да си берат дерта... Гледай, гледай ся, Коцеви пак си тупат мръсния килим на терасата и всичкия боклук отива отдолу, при Станчеви, пък после ония злобни били. Абе, хора, може ли да сте толкоз ядовити, зложелателни. Къде ви е акъла, бе, доброто сърце, да не би да съм ги издухал нейде... Виж, тиии... момче и момиче се прибират по тъмното, прегърнати. Това май е момичето на Стефковица. Ей я, седи жената, пуши нервно и забива ядно ония цигари в и без това препълнения пепелник, сякаш пирони забива. И си чака дъщерята. Още малко и ноктите ще почне да си гризе от нерви. Забрави тя кога се скита на младини, омъжи се малка още, сега иска щерка ù да учи. Ама то, не става така, аман от болни родителски амбиции. Оставете децата си да грешат, бе, как е се научат иначе.  То човек, кога си няма акъл и мерак, нека другите му говорят, само го дразнят така... Оффф, ей го и тоя, Митковият, пак мами жена си, еййй, тия истории край нямат, с векове се въртят. Тия хора нямат ли си друга работа. Че защо, бе, терсене човек, ти трябваше да се задомяваш, че и нещастни деца да създаваш. На какво учиш мъничките си, а? Вие пък, какво си мислите, че такива баналности ги има само тук? От мен да има да взимате – навсякъде са, навсякъде. Много прост народ има, неразумен, ама що тогава викат, че ветрове са му в главата, обиждат ли ме, какво ли? Аз акъл имам, не съм вчерашен. Нямат ли уважение пред белите ми коси. Аз като си говоря тука, само на вас го казвам, да знайте, да няма после, еййй, много клюки разнася тоя вятър... Ей ги и Николаевите, все се карат, ката вечер е това. Да им се чудиш, какво има да делят. Всичко си имат – и къща, и кола, и свястна работа, и деца. Кой не би искал да е на тяхно място, ама хората не знаят, какво става вечер, зад плътните завеси. Ядат се като кучета. Защо, питам аз, такива хора като тия остават заедно? Не е ли по-добре, ако се разделят, но да си останат приятели, заради децата, бе, нали все тях набутват във всяка реплика, с която бързат да се уязвят. Ами, заради децата се разделете, де, защо да гледат тия деца кавгите ви, простотиите ви. Луда работа и това ми било най-висши същества. Ама някой път, така ще се ядосам, че ще им изпочупя прозорците. Или – не! Ще дебна някой път, когато си оставят колата на сянка под онова, дебелото дърво, така да духна, че ще го прекърша и ще го стоваря с цялата си сила отгоре, върху скъпоценната им кола. Да видим тогаз, кого ще обвиняват и нагрубяват. Айй, да им се не види и подредбата. Злодеи... Охоо, тука пък рожден ден. Ммм и какво, пак същите лицемерни истории. Здраве си пожелават, то уж им било най-важното, все него сборуват. Ами то, когато го имате, хич и не го цените, все ламтите за други неща, ся здраве им се дощяло...  Ха-ха-ха, виж ги пък ония, клюкарките от третия етаж. Пак са седнали отпред пред блока, на пейката,  да дебнат онова, хубавкото, от седмия етаж. Била се обличала... или пък не, хич даже не се обличала, фръцкала си дупето, кикотела се. Ама как флиртува с мене само, да я видите. Едни къси полички като си сложи, да ти е драго да подухнеш леко. Че и аз душа нося, бе. Дърти кикимори, какво искат от детето, че то е само на седемнадесет, кога да се облича така, когато стане на техните години ли? Ама, ха, дъртешка му работа. Недейте така, бе, хора, и то майка има, а и вие внуци имате. Ейй, най мразя някой да забрави за младостта си и на стари години морално да размахва пръст. И на Дойчинова най обичам да ù роша косата. Преди как се дразнеше самооо. Ми, сложила била пяна, лак, подредила я била, а, аз само я обръщам. Сега не мрънка вече, май е помъдряла, че природна даденост съм, бре, какво. Като казах ”обръщам”, та се сетих за маковете в полята, много ги обичам, също като рокли са. Веят се натам, насам, една наслада за душата...  Ее, тука пък, кога се е родило момиченце, че и проходило. Изпуснал съм го това, май повече съм се застоял при ония, отрицателните. Гледай, гледай, какъв живец, живак, викат старите. Кукла и половина. Ходи, крачи, говори, пляска с ръце. Ей, това децата са друга работа, неподправена, чиста. Да ти е драго да седиш тука. Не, няма да духам, ще уплаша детето, ще си стоя мирно. Ама радост, ама чудо. И родителите му разбрани, обичат се, пу-пу, все така да им е. Колко ви трябва, бе, хорица, за да сте щастливи, много ли, а?! Все се състезавате, броите, кроите и после... къде ми е младостта? Ами – няма я, щото, кога я имаше, вие все заети с неволи, които сами си творите  дробите. Ама, айде, да не умувам, че ще кажете – вятър работа... Най ми е скучно и тъжно в пустите къщи. Натъжавам се. Като се сетя преди как съм се закачал с тия хора там. Духна в огнището, загася огъня, после те отново го палят, аз се кача на покрива и чакам питката да се опече, че да я помириша. Душата ми се пълни. А сега като повея вътре в тия празни, изтърбушени къщи, в тия изпочупени прозорци, чак мен ме хваща страх, макар че, какво ли не съм виждал. А, децата в сламата, лелеее... То едно боричкане, глъчка, смях, иде ми да скокна при тях, ама всичката слама ще иде зян. И лятоска в житата. Люлеят се тия тежки класове, аз между тях, като море  с вълни все едно гледаш. И хора, хора, гръб до гръб, до където ти стигне погледът – все люде, а сега –  жива душа няма, пусто, като в сърцата на сегашните хора. И все са болнави. Ами, че сетете се най-сетне да си погледнете в душичката, бе, хора, или ви е страх, а?!... Уморен съм от вас, от тая болка, скотщина, дребнавост, простотия, ще си ходя, де да можех и аз да се пенсионирам. Ако можех, вместо боклуци, чувства да довявам при вас, ехее, песен работа. Всеки ден ще ви стоварвам на главите тонове мъдрост и любов... При птиците, при птиците ще ида, те не се страхуват да са с мен...