„... Ей, това не е работа. Уморих се вече. Пита ли ме някой дали искам или не. Никой! С часове, от сутрин до вечер, понякога и с дни. Денем, нощем, ден, година, векове... Какво ли е да си вятър в пустинята, например? А, нее... то, пясъци, дюни, с километри и само забулени хора, камили, прахоляяяк... Не, не. Не искам. И в морето не искам. Само да засвиря малко повече, когато ми е кеф, и едни ми ти вълни, бури, всеки ме псува. Не! Тука си е най-хубаво. Духнеш и хвръкнат едни ми ти найлонови торбички, пластмасови чашки, фасчета, вестници. Цветно и шумолящо. И песни има за мен, не вярваш ли?! Имаа, ама като взема да си подсвирквам, и всичко живо затваря прозореца. Е, що, лошо ли пея, а?!... И какви миризми раздухвам и довявам, ужас, особено в някои квартали. Да не говоря за екарисажа, там е адът на земята. По-добре да не говоря за това, остави се... Лошото от цялата работа е, че никой не ме иска за приятел, няма с кого и една приказка да сменя. Ида в планината – снежна буря, отскоча до слъ ...