Вълчан в своя свят
Улицата е „тера когнита” – менажерия от улични котки и псета, автомобилно трасе, артерия, арена за случайно „ъпдейтване” на отчуждаващи се хора, привлекателна за тийнейджърите и пенсионерките. Особено за последните. Аз съм им обявила война. Те не знаят, но се превръщат в агресори, които безапелативно узурпират чуждите зони и се чувстват в свои води.
Моите съседки пенсионерки всеки божи светъл ден от 8 до 11 и следобед от 17 до 19 цъфват на оградата, която е точно под прозорците ми, за да уплътняват празното си време. Одумките им, „нормативното” мърморене по една или друга тема – „Ма моля ти се!”, „Това не е редно!”, разсъжденията на висок глас удостоверяват всеки път социалната им активност, която не се измества на сантиметър от тая пуста ограда. Главата ми е кошче, което се пълни с безсмислените трохи на самотната им орис, но препълването му ще го обърне на накипял вулкан, който скоро ще изригне с аргументи от Наредбата за етажната собственост, член 6 от главата Задължения на собствениците, които поделят общо пространство. Вероятно подправени с впечатляващите и по-убедителни аргументи, че новите кметове по някакъв начин – аз знам какъв – са „мои хора”, т.е. биха ме чули и разбрали. Е, това е за пред бабите. Иначе далеч съм от намерението да си губя времето с тях.
Но нея вечер шумът набра повече децибели от познатите. От моята тераса видях по тротоара познати и непознати хора, които бяха превъзбудени, гледаха нагоре към терасите на отсрещния блок. Появи се и голямата кола на пожарната. Пъргави бойкоборисовци размотаха дебелите маркучи и като в американските екшъни се заеха да демонстрират висок професионализъм на зяпачите.
Стоях на моята тераса и въображението ми се завъртя: как пламъци ще плъзнат нагоре и надолу по етажите, какви ужасяващи и невиждани гледки ще се изблещят, а после ще близнат голямата липа и ще се прехвърлят на нашата кооперацийка. Мравчените ни усилия, трупали домакинствата на няколко поколения, щяха да се стопят за минути....Виждала съм отвън на фасадата на блок обгорял апартамент – като адово гърло е...опушено и миризливо...
Тия трогателни и обеснически разсъждения в пламналата ми глава вървяха в темпо с бързането на пожарникарите.Но! Стоп! Къде са пламъците? Къде е острият мирис на изгоряло? Има ли дим! И самите огнеборци започваха акция по прибиране на такъмите,която протече за минутки. Един от тях се появи във видимата част от стаята на Велчови на четвъртия етаж. До него още по-свита и съсухрена се мяркаше фигурката на самия домакин. Авторитетният униформен човек с блестящата каска помаха ръце, поговори нещо с Велчо, тръгна, лампата в стаята загасна.
Много шум за нищо. След ден-два разбрах, че тийнейджъри от съседна тераса забелязали пламъци и тутакси алармирали съответните служби, а те се отзовали скоро. Наистина изхвърлен небрежно фас възпламенил найлонова торбичка, но от това, слава богу, не станала голяма беля. Докато разтревоженото гражданство се суетеше и тръпнеше на улицата, Велчо и жена му си гледали телевизия в другата стая. Разбрали за „пожара” чак когато униформеният служител ги посетил. Повече изплашени от „виновните” бяхме ние, съседите, които изфантазирахме евентуалното развитие на начеващото нещастие. Коментарите на всички бяха фаталистични – май много станаха лошите случайности, така е, идва Краят...апокалиптиката...потопи, земетръси, пожари, безпаричие, убийства...хората се овълчиха....светът се пропуква...отиваме си...Трудно се заспива след такива мъдрости...
А Вълчан (така си му казвам на Велчо) всъщност е един кротък нещастник. С двама самоубийци в рода, а всички други роднини - покойници, и неговите очи повече гледат към оня свят. Много често преминава отвъд – изпада в депресии, които го отчуждават дори от жена му. Ако в такъв период тя го доведе у нас на гости на родителите ми, трудно се говори с „отпътувалия” Вълчан. Мълчалив и отсъстващ, понесъл голямата мъка на неуредения ни свят, той не иска да участва повече в него. Дори не отговаря на въпроси, с които нашите се опитват да го съпричастят към компанията.
В такива дни той се превръща в добрия дух на квартала. Всяка сутрин премита площадката пред блока, после се мести пред бакалията на Марийка и кротко ошетва неразбориите пред нея. Премита, изхвърля накамарените кашони, отнася купищата ненужни хартии в контейнера.
Понякога го виждам като Серафим – седнал на отсрещната ограда да предъвква някаква евтина вафла, подарена му за заслуги от Мария.
Минавам край него: „Здравей, бате Велчо! Как е?” Дори не ме чува, но ме разпознава и вдига ръка за поздрав.
След време виждам прегърбената му фигурка да щъпука надолу по улицата, изпратен с пазарска мисия от жена му. Да прави нещо, да прогледне за човешкото си самочувствие...
В младите си и силни години Вълчан беше електроинженер, обичаше да човърка, да поправя, да помага. Често бягаше от разправиите вкъщи под претекст, че има работа – да поправи нещо на стар познайник. Правеше го без пари, за разтуха.
Имаше и вила в близко до града село, но не успя да стане земеделец. Понякога, когато идва „неговото” време, заминават с жена му там на спокойствие. Мъката му да се уталожи, да размисля безопасно.
Забелязах веднъж очите му – като на скитник от роман на Коелю, целите черни посред жълтеникава склера, като ненужни кладенци, от които никой вече не черпи вода.
Душата на тоя малък човек винаги ме обърква и притъпява злостта ми срещу празноглавите пенсионерки на оградата. Прощавам им дребнодушието, защото виждам в неговите усилия цялата трагика на живота и на осъдения да страда човек.
© Златина Георгиева Все права защищены