Златни хризантеми пламтяха по ралото. Марко бутна леко двата вола и ги подкара към ливадата. Неразорани, браздите чакаха оплождане божие. Вдигнала бели поли, Велика припна босонога след Марко. Стомната с водата в торбата забрави. А пътят към нивата бе дълъг, покрай стръмни урви минаваше.
- Приказка има, бате, че когато земя се оре с волове-близнаци, врата към Бог се отваря. - каза усмихната Велика.
- Нека плод да даде земята, Велико, пък тогава да търсим вратата. -каза брат ù.
Велика бъбреше през целия път до нивата. Не видя овчаря Момчил, забъркана в приказки. Вълче сърце носеше Момчил… Неспокойно трептеше то за Велика.
- Бате, хората говорят, че в ей в оная пещера зла сила се крие. - посочи с ръка Велика. - Бог не я пускал на небето. И тя души, и мори пътниците…
- От думи хорски грамада израства, Велико. - каза мъдро брат ù. - Грамада на сърцето пада. Животът задушава. Помогни ми браздите да оформя. Стига живя с приказки. Жена си вече.
- Жена съм, ама без приказки в ада сме, в ада на ...