„Някога питал ли се се какво те прави истински щастлив? Да бъдеш оценен, да получиш признание? Да сбъднеш мечта, да чуеш песен, филм да гледаш, да хапнеш нещо вкусно? Предизвикателства, адреналин, печеливша карта? Повишение, бонус или промоция? Не, не ме разбрахте! Става дума за това, кое те прави истински щастлив?“

   Това си повтаряше Мѝа, докато се разхождаше в хладното есенно утро между малките мокри улички с чаша горещо кафе и кифличка, взети от любимата ѝ закусвалня зад ъгъла на църковната кула, разположена в центъра на площада. Беше прочела заглавието в едно списание, статия на някакъв писател-философ. Фотографията му ѝ беше привлякла вниманието и затова си го купи. Изглеждаше строг, но някак топъл. Имаше интелигентен вид на постоянно работещ човек, който изучава разнообразни теми с широк обхват и търси постоянно нови гледни точки, през които да мисли и разбира света. Точно преди да завие към пощата, за да изпрати картичка на сестра си, тя видя, че цветарят зареждаше нова почва и тутакси се запъти към магазина. Тъкмо закупи необходимите си принадлежности и благодари на продавача с усмивка, когато той я спря и ѝ подаде списание. Каза, че не му трябвало да чете за мечтите, защото неговите били и без това забравени. Тя се стъписа и неловко му благодари отново. Щом излезе и реши, че ще остави картичката за утре. На корицата беше образът на въпросният господин.

   Мѝа беше стройно момиче с медено руса, мека коса, която блестеше на светлина и сякаш придаваше необичайно сияние. Очите ѝ – сини като отражението на ясно лятно небе в чиста морска вода. Веднъж стига да ги зърнеш и те отвеждаха на някой прекрасен залив, където е вечно топло. Тялото ѝ бе фино, стъпваше внимателно с нежните си нога като сърна, която обикаляше из тучните поля. Имаше тесни рамене и дълги, тънки ръце, с които обгрижваше цветята си точно както майките гледаха новородените си рожби. Устните ѝ бяха много плътни, изглеждаха вкусни – сладко червени като захаросана ябълка. Лицето ѝ бе миловидно, с добре оформени скули, подредени като низ от мънисто зъби и хубаво, леко изпъкнало носле. Обличаше се елегантно, но не строго – така, както на нея ѝ беше удобно. Гласът ѝ бе мек, но не писклив, по-скоро детски – звучеше спокойно и мелодично, затова когато говореше с някого, той я слушаше внимателно. Такава беше Мѝа – ефирна и изкусителна като балерина, но крехка и боязлива като кокиче. За нея красотата се простираше по широкия свят, който копнееше да обиколи. Обичаше цветята си и макар да знаеше, че няма как да усети тяхната обич, тя беше удовлетворена.

   „Нека да започнем с думата „истински“. Каква е истината днес? Намираме ли я? А търсим ли я? Като че ли предпочитаме да се скрием зад оправдания, извинения, убеждения и евентуално стигаме до лъжи. Защото е по-приемливо? По-скоро удобно, тъй като не се налага да назоваваме действителните причини за нещата. Тогава по-лесно можем да избягаме от ситуацията, да се скрием, да не поемем отговорност. Преобразяването? Всичко наоколо е промяна и промяната е всичко. Всеки ден се променя часът, в който слънцето изгрява и залязва. Това променя ли слънцето? При хората е подобно - променя се средата, обстоятелствата, но ние оставаме същите. Другото са извинения и празни приказки. От страх, от…“ – затвори списанието. Философията не ѝ харесваше – „Интересно, как хората слагат категории на мечтите? “. Мечтата беше нещо съкровено за нея. Нещо, пред което не може да се постави определение или да бъде степенувано. За нея, мечтите се характеризираха само с неописуемо въодушевление, каращо те да се стоплиш и да се чувстваш приятно. Мечтата има начало, но може да продължи и завинаги. Запита се „Има ли цена мечтата?“ Глупав въпрос. Можеш да си купиш много неща, дори и истина, но мечта – може да я откраднеш, но няма цена, защото е неоценима. Мечтата е единственото истинско нещо, което не можеш да скриеш от себе си. И не пречи на никого. Хвърли списанието настрани, хвана лейката и се запъти към терасата, за да полее цветята. Погледна на улицата – хората цопваха в локвичките, разтваряха чадъри, говореха…

   Всички толкова се стараете да сте различни, че всъщност ставате еднакви.

Понякога е хубаво да повярваш в безсмъртието, да мечтаеш по детски, наивно да търсиш красотата в обикновените неща, да не чакаш внимание, а да дадеш. И да, трябва да изтърпиш разочарованията. Повечето се взират в онова, което блести, но малцина забелязват светлината... А точно там стоеше тя – извън сянката на тълпата, отвъд границите на любовта, където пламъците на изкуството бълваха страст.

Та, замисли ли се, кое те прави истински щастлив?