14 мар. 2010 г., 20:09

Въпросът ми е прост: Обичаш ли ме??? 

  Проза » Письма
1748 0 2
2 мин за четене

Въпросът ми е прост: Обичаш ли ме???

(На Иг.)

 


               И мълчат телефоните ни… И забравихме гласовете си… Забравихме и себе си някъде по пътя да избягаме един от друг… Аз исках да избягам от това, че теб те няма, а вместо това отчайващо те търся на мястото, където за последно те видях… И думите не стигат да опиша колко ми липсваш с всеки изминал ден… И думите не стигат, за да опиша колко ми липсват целувките ни, останали сами в миналото – единствен спомен от устните ти… Вечер сянката ми търси твоята, търси онова съвпадение, което да ме накара да се усмихна и да се сетя, че ти би казал така, че ти би направил така… И събирам мъчително всичко, което знам за теб, за да мога да те помня все такъв… Да, аз искам да те помня… Искам и болката да помня, и хубавото… Без да искаш донесе радост и копнеж в живота ми… Без да искаш ме накара да мечтая, а аз не мислех, че някога ще мога отново… Без да искаш ми върна живота… Върна ми любовта… Донесе ми целувки от любов… Донесе щастие в ежедневното, в музиката ми, в мислите ми… Проникна дълбоко навсякъде и въпреки че от седмици те няма в дните ми, ти не си отиваш от мислите ми, не си отива желанието да срещна очите ти… Сънувам те всяка нощ и мразя сутрините, в които се будя и образът ти изчезва и аз се питам дали е било истина… Дали наистина те виждам и дали наистина ме обичаш така, както е в сънищата ми, във всичките ми сънища… И през деня изникват картини от всичките ми нощи… картини,  в които си ти и аз се питам как е възможно да не помня дали съм те виждала или сънувала… Защото толкова реално ме обичаше, а толкова реално ме боли… Питам се защо??? Не защо те срещнах, а защо не продължи да ме обичаш??? Защо ме боли толкова от мълчанието ти? Аз броя миговете ни и се лутам в думите ти, в думите, които помня, че изрече и знам, че те не са лъжа… Вярвам ти и толкова много ти вярвам, че дори когато спря да се обаждаш, знаех, че искаш… И толкова много ти повярвах за всичко… че сега не знам дали, когато се упреквам за обажданията без отговор, всъщност тайно в себе си знам, че някак по този начин се свързвам с теб… Че ти виждаш това, но така трябва… Постъпваш така, както трябва… А така ми омръзна всеки да постъпва с мен както трябва… Не беше ли ти този, който искаше спонтанно - истински неща между нас?! Не беше ли ти този, който каза, че е пренаредил приоритетите си с единствената мисъл да ме вижда?! Да, боли ме… И да, това за теб е сигурно незначително и някакъв ежедневно-никакъв проблем, но той пронизва дълбоко всичко, което все още наричам „сърце”… Въпросът ми е прост: Обичаш ли ме???

© Единствена Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Останах без думи...невероятно е..толкова истинско,каращо те да изпиташ тази любовна болка..Поздравления!
  • За съжаление нещата не винаги са такива каквито изглеждат И сърцето иска да се заблуди, че любовта все още съществува, но... Да, човек трябва да знае кога ТРЯБВА, но трябва и да чува сърцето си.

    ***
    Да сме заедно,
    не на всяка цена,
    а на една единствена.

    Да се обичаме,
    не напук,
    а защото искаме.

    Само с любов
    можем да бъдем
    нещо,
    което не сме...

    Поздрави. Хубаво есе. Пожелавам на авторката да срещне истинското щастие.
Предложения
: ??:??