Върхът на иглата

  ВЪРХЪТ НА ИГЛАТА

      
 - Почакай, моля те, стой... добре, ще ти обясня всичко!
        - Всичко?! - изпищя Панора.
        - Всичко.
        Сгромоляса се на един стол и дървото изстена. После сграбчи злобно косите си, опъна ги силно и властно назад така, че кожата на челото й изтъня, и ги намушка в някакъв ластик. Отново ги опъна и зачака. На шията й думкаше дебела, синя вена. 
        - Успокой се - каза й той, - много те моля, успокой се.
        Раменете й се вдигаха и спускаха като чукове.
        - А така, успокой се.
        - Престани да ме успокояваш - кресна Панора в лицето му, - разказвай.
        Той си пое въздух. Държа го цял час, преди да го пусне шумно през ноздрите. Сякаш раждаше. Тя го чакаше със силно издадена напред брада.
        - Ъъъ... добре де, ако не беше всъщност тая проклета бутилка, нищо нямаше да се...
        - Какво да се?
        - Ами... да се случи...
        Продължавай - каза Панора. Главата й наподобяваше знаме, а тънкият прът на врата й не помръдваше. Стрелна я с умолителен поглед, но тя нямаше милост.
        - Добре де - прошепна съкрушено той, - всичко е лъжа...
        - Кое е лъжа?
        - Цялата тази история е една опашата лъжа. Аз я измислих. Бях смъртно пиян и взех, че си я измислих. Подивях като петел от това проклето вино и ми се прииска и аз да разкажа на момчетата най-сетне една интересна история, понеже, нали ме знаеш, все си мълча и слухтя... като хамав и клатя глава за щяло и нещяло, докато всеки си излива болката и очите им светват, и им олеква на душата... и ме гледат някак победоносно. А аз какво, само търкам китки о вътрешното на панталоните, сумтя и съчинявам на ум велики истории, които никога и никому не разказвам, та кой ли ще ми повярва. Да тръгваме, че ще ти дърпа Панора ушите, казват ми и стомахът ми се усуква като мокър парцал и има нещо дяволско в очите им, подскача си там, виждам косматото му гръбче... И се смеят, и се виждат езиците им, морави старчески езици, горчиви и заядливи като плесници...
        Той спря да си поеме дъх. Панора не помръдваше, извила глава и опулила очи като вкаменена внезапно при някакво природно бедствие. Настъпилата тишина размрази за миг стъклените й очи и светнаха лукави пламъчета...
        - Млък - викна той, - млък.
        С вдигната ръка и разперени пръсти той стоеше насред стаята, страховит и сияещ.
        - Сега аз ще говоря.
        И говори. Още много говори, даже без да си сваля ръката. И постепенно, едва забележимо гласът му гаснеше, ставаше напевен, спокоен и благ, един топъл и гаснещ глас, който застилаше меки постелки, да има празното тяло къде да се свлече, когато и последната дума го напусне и се отърколи безшумно на пода.