Дадох всичко, което имах, живях чужд живот и повтарях собствените си грешки отново и отново... Лъжех се, че живея добре, че най-сетне късметът се е усмихнал на вечния карък. Явно хората понякога се самозалъгват, забравят, че чудесата не стават за една нощ, ако те изобщо съществуват, разбира се. Хубавите неща стават бавно, ако съдбата се излъже и ти предостави желаното твърде рано, то тя скоро си го взима обратно. Хората казват "целта оправдава действията'' - добре, но можеш ли да градиш собственото си щастие върху една лъжа? Aко успееш, то докога ще трае всичко? Не можеш да строиш стабилна постройка върху рушаща се основа или може би можеш, но рискуваш да похабиш всичко вложено и когато най-малко очакваш, да се озовеш сред руини. Всъщност кой ти гарантира, че ако играеш по правилата, ще спечелиш. Нима и победата не е временно положение? Предпочитам да съм на километри от висините, защото колкото и надолу да падам, никога болката няма да може да се сравни с тази, причинена от полета от върха до дъното. Не съм максималистка, свикнала съм да се разделям с всеки малък бонус, който припечелвам по пътя и не мога да си представя болката от загубата на нещо голямо, за което съм се борела дълго време. Може би говоря така, защото и без това не съм стигала никога до вътрешността на бисерната мида, а съм се задоволявала с това да я гледам в ръцете си наполовина отворена. Наречете ме страхливка, такава съм. Страхът е породен от инстинкта за самосъхранение. Може да съм на дъното, но знам, че когато аз тръгна нагоре, тези, които са ме отвели там долу, ще са се запътили точно натам. Понеже изпълненото отмъщение е повод за заслужено ликуване, ще си осигуря няколко мига на наслада и ще помогна на врага със слизането надолу, пожелавайки му бързо пристигане до отправната точка. Може би ще се върне някой ден, може би пък не. Животът е въртележка, но тогава нека, поне докато ме премята, да летя с отворена уста.
© Нечуплива Все права защищены