Въздействие от ада (1-ва част)

ужаси

***

        Рядко са хората на този свят, изживели живота си без големи трусове. Губим близки, роднини, приятели, родители, дори синове и дъщери – и такива загуби оставят своите отпечатъци в съзнанието ни. Понякога те ни теглят към лоши мисли, меланхолия, депресия, чувстваме мъга и тежест, но от друга страна каляват разума ни и ни правят все по-адаптивни към суровия свят. Има и случаи (най-вече, когато се касае за жестоки убийства), когато загубата толкова силно травмира страдащия, че може да го превърне в медиум – подобно на онези, които преживяват тежки катастрофи или изпадат в кома - и той мислено да повлияе върху живота на виновните, също и на техните семейства и поколения. Някои наричат това „магия”, а други „проклятие, ала може би най-правилната дума е „въздействие” – въздействие от разстояние, времево въздействие и т.н.

        Ужасяващите събития, които се случиха на мен и семейството ми и които смятам да приложа в по-долните редове, започнаха на осемнадесети май, две хиляди и седемнадесета, когато ни сполетя първата голяма трагедия. Ще ги опиша така, както ги видях и преживях, с все още детския ми поглед и съзнание.

***

        Още на обяд, когато Иво не се прибра от училище, инстинктивно усетих че нещо не е наред. Телефонът му първо даваше свободно, след това изключено. Обадих се и на майка и на татко, но те предположиха, че се е запилял някъде с приятелите си и ме помолиха, когато се прибере, да им се обадя. Това не ме успокои. Аз по принцип си бях по-притеснителен от другите и често се тревожех за наглед незначителни неща и спокойният отговор на родителите ми ме накара да се почувствам някак самотен.

        Към три и нещо телефонирах на Стоян, един от приятелите му. Той ми каза, че с Иво са се прибирали заедно от училище, но са се разделили на Башовата нива. А когато му съобщих, че още не се е прибрал, той остана изненадан.

        - Сигурно е видял някой познат и са отишли някъде. Например за гъби – предположи Стоян.

        - Но тогава защо телефонът му първо даваше свободно, а след това изключено - попитах.

        - Защото му е паднала батерията и няма къде да го зареди – отговори той.

        След като и в пет не се прибра, аз тръгнах да го търся. Градът ни бе много малък и аз за около час и половина обиколих всички улици - като през това време позвъних на още двама негови приятели, които също не знаеха нищо.  А телефонът му продължаваше да бъде изключен.

        Родителите ни се прибраха няколко минути след мен. Те работеха в един и същи завод и се прибираха заедно с колата.

        - И какво, още ли го няма? – попита майка.

        - Не. Телефонът му дава, че е изключен. Тръгнах да го търся из града, но го нямаше. Със Стоян са се прибирали заедно от училище, но са се разделили на нивата. Кайо и Пешо също не знаят къде е.

        - Брех, това момче – обади се и баща ми.

        После майка звънна на класната му, ала и тя не й каза нищо особено – бил е на училище и си е тръгнал заедно с всички.

        В седем и половина изчурулика домашния ни телефон и аз цял изтръпнах. С боязливи крачки майка отиде в коридора и вдигна слушалката.

        - Да… аз съм… да, мой син е… господи… - говореше тя. Наблюдавах я със застинало изражение.

        - … Господи, не… не може да бъде...

        Татко нетърпеливо я подбутна по рамото, но тя не реагира.

        - … И къде е открит?... Да, идваме веднага – след което затвори телефона и се обърна към нас. Лицето и бе бяло като хартия.

        - Иво… Иво е намерен убит… - прошепна, като се залюля, облегна се на стената и зарида.

        - Как така убит? – сякаш не вярваше татко – Ренета, как така е убит? Кой се обади?

        - Главен инспектор Мрънков – през сълзи отвърна майка ми и се свлече на земята. Татко клекна до нея и я прегърна. А аз продължавах да стоя над тях като закован.

        Топлият майски ден лека полека си отиваше и скоро щеше да даде терен на прохладната нощ. Мястото, където бе открит Иво, се оказа стара и изоставена сграда в края на града. Полицаят, който ни посрещна, бе познат на майка и татко и с мъка ни разказа как някакъв овчар минавал с овцете си и забелязал тялото, проснато върху боклуците. А самоличността му била установена от ученическата книжка.

        - Искам да ви кажа, че гледката не е приятна, особено за момче на петнадесет години (имаше в предвид мен). Така че Кристиян, по-добре стой в колата.

        - Не, не. Ще дойда – настоях аз. В този момент най-малкото, което исках, е да остана сам. Освен това нито майка, нито татко, имаха сили да ми се противопоставят.

        Иво бе напълно обезобразен. Носът му изглеждаше смачкан до неузнаваемост и се бе превърнал в кървава пихтия. Едното му око бе избодено и от очната ябълка се показваше парче тел, другото - отворено и вторачено в прогнилия таван на сградата. В дясната страна на черепа, над ухото, имаше голяма дупка и част от мозъка му бе изтекъл, а дрехите бяха пропити с кръв. Вляво от тялото лежеше ученическата му раница.

        Майка припадна в ръцете на татко, а той сякаш бе онемял. Аз външно се владеех и почти не трепнах от кошмарната гледка, но вътрешно чувствах гняв – силен, всепоглъщащ – към онзи, който бе сторил това на малкия ми брат. По едно време някой закри очите ми.

        Татко и един от служителите качиха майка ми на полицейска коли и тръгнахме към спешното. Там я свестиха и й дадоха успокоителни, след което тримата отидохме до полицейското управление, за да дадем показания. Накрая ни върнаха до бараката, където бе колата ни. Трупът на Иво вече го нямаше - навярно откаран за аутопсия - но полицейски служители с фенери продължаваха да оглеждат мястото.

        Малко след като се прибрахме, татко заплака. Беше се проснал на дивана, с разперени ръце, а плачът му бе силен и мъчителен. Едва тогава си дадох сметка колко тежко е да виждаш как зрял мъж плаче. А още по-тежко е, когато този мъж е твоят собствен баща. Децата възприемат бащите като символ на мъжеството и на силата, а също и като опората на семейството. И когато тази сила показва неизмеримо отчаяние, детето има чувството, че опората му вече е рухнала. Майка също зарида на стола, подпряла глава върху масата.

        А аз все още не можех да заплача. Беше ме срам. Беше ме страх. Седях на малката табуретка до стената, свел глава и потънал в дълбока, неизмерима скръб. По-късно излязох от хола, за да се усамотя в стаята ми на горния етаж. Преди да вляза обаче погледнах към стаята на брат ми, която се намираше от другата страна на площадката. Вратата й бе леко открехната, като че ли Иво е излязъл за малко и скоро щеше да се върне.

        Но той никога нямаше да се върне.

        Влязох в моята стая, затворих вратата и си пуснах филм. Исках просто да избягам от мрачната действителност.

        Същата вечер пристигнаха баба и дядо. С Иво винаги се радвахме, когато те ни гостуват, затова щом ги чух, слязох набързо в хола. Двамата бяха с подпухнали от плач лица. Баба ме прегърнаха силно и занарежда:

        - О, Кристияне, какво стана с Иво? Защо с Иво? Леле, кой можа да стори това на доброто ни дете? Чума да го тръшне, дано! Леле, лош народ, леле! Леле, момчето ни, леле!

        Отново не издържах на напрежението и се качих горе, за да си пусна филма. Малко по-късно майка се появи, за да ме извика за вечеря, но аз отказах. Не бях гладен. Освен това, вече минаваше единадесет и половина. А и как може родителите ми да мислят за ядене когато Иво, моят брат и техен син, лежи в моргата, зверски убит и обезобразен. Майка дойде пак, като носеше в поднос чиния с боб яхния и две филийки хляб. Остави ги на бюрото до компютъра и тихо излезе.

        На другия ден се събудих към десет. Бях спал добре и бях сънувал приятни сънища, които обаче се бяха изпарили от съзнанието ми. Сутрешното слънце хвърляше приятна бяла светлина в стаята ми, очертавайки прозорците по стените. Въпреки случилото се вчера, днес като че ли бях в по-добро настроение. Подносът с боба и хляба още лежеше непокътнат на бюрото ми.

        Слязох и застанах плахо пред вратата на хола. Бяха пристигнали още хора – съседи, колеги, познати от града. Майка беше облякла черни дрехи и щом ме видя, дойде при мен и ме попита:

        - Искаш ли да закусиш?

        - Да – наистина бях много гладен.

        - Ела на масата – тя взе чиния с голямо парче кекс и го разряза на малки филийки.

        - Къде е татко? – попитах.

        - Отиде за малко до болницата.

        В това време някаква лелка с червена коса заговори майка ми с мазен глас:

        - Това ли е твоето момче?

        - Да. Това е Кристиян, другия ми син.

        - Ох, какво е хубаво. Храни се, дете. Да ви е живо и здраво. Грижете се за него, че само то ви е останало.

        В този момент ми идваше да я фрасна по лицето.

        По-късно татко се прибра, заедно с двама колеги от работата.

        - Искат да задържат тялото поне още два дена. Чакали следователи от Бургас.

        - Ама аз казах на всички, че погребението ще е утре.

        - Е какво да направя? – татко вдигна рамене.

        - Тогава ще им се обадя пак и ще им кажа, че ще е на двадесет и втори.

        До погребението всичко сякаш мина като на сън. Повечето време прекарвах в стаята си, като гледах филм или четях книга. Не исках да мисля за Иво. Бях потиснат, изтерзан, но упорито отказвах да заплача. У нас постоянно имаше хора. Понякога слизах в кухнята или в хола, за да помагам на майка и баба при приготвянето на храната. Долу не цареше тягостна атмосфера, винаги някой говореше, разказваха се интересни истории. Аз предпочитах да мълча и да слушам, нямах настроение за дълги разговори. От време на време татко или майка отиваха до болницата, но мен не ме вземаха - не искаха да си натоварвам повече психиката, защото бях видял достатъчно на огледа в бараката.

        Вечерта преди погребението майка се върна от болницата с ученическата раница и телефона на Иво, остави ги в стаята му и затвори вратата, като ме помоли известно време да не влизам там, за да не се натъжавам. Каза също, че утре от погребалната агенция ще ни доставят тялото в ковчег. Баба я попита как върви разследването и тя й отвърна, че са разпитани много хора от града, но засега няма нито свидетели, нито заподозрени. Някакъв мъж пък съобщи, че в няколко вестника е писало за убийството и че в града вече два дена идват телевизии, за да разпитват.

        На погребението имаше много народ. Освен неговите съученици, учителите от гимназията, някои мои приятели, колеги на майка и татко, дойдоха хора от близо и далеч. Запознах се с роднини, за които не бях чувал. Имаше и млади - брат и сестра, близнаци, на моята възраст. С тях поговорих повече, разменихме си телефоните и Фейсбук. Момичето се казваше Милена, а момчето – Милчо. Увериха ме, че мога да разчитам на тях и да им пиша по всяко време.

        Ковчегът пристигна малко преди дванадесет. Беше затворен и майка помоли гостите в никакъв случай да не го отварят, въпреки исканията на някои съседи да го видят за последно. Траурното шествие тръгна в два и трябваше да мине града по дължина, защото гробището се намираше в другия край. Аз носех кръста.

        Точно преди да спуснат ковчега, майка се хвърли отгоре и зарева жално. Татко опита да я вдигне, но тя избута ръцете му.

        - Не, още малко. Още само малко... – майка ридаеше от скръб.

        Но аз и тук не заплаках…

        За вечеря останаха само баба, дядо, Милена и Милчо, заедно с майка им и баща им. Всички те щяха да си отидат утре сутринта, защото майка и татко трябваше да ходят на работа, а аз - на училище. Преди да си легнем, разведох момчето и момичето из къщата, без да влизаме в стаята на Иво. Вече чувствах тези млади хора изключително близки.

***

        На двадесет и трети съучениците ми бяха странно мълчаливи и внимателни. Дори Владо, който често ме закачаше, по едно време ме потупа по врата и ме помоли да бъда силен. Учителите ми изказаха съболезнования и решиха да не ме изпитват. Аз бях вглъбен през повечето време, не мислех за случилото се, а се стараех да слушам уроците. През повечето време си седях на чина на предпоследния ред и не излизах през междучасията

        Едва когато се прибрах от училище и влязох в празната къща, усетих истинската сила на скръбта.

        Щом се качих на площадката и погледнах към затворената стая отсреща, сякаш огромна топка тежест се появи в гърдите ми. Имах чувството, че част от мен е отлетяла някъде безвъзвратно. Иво наистина го нямаше и никога повече нямаше да се появи. Никога повече нямаше да си споделяме как е минал дена в училище, колко мацки са ни загледали, кой с кого се е сбил и така нататък. Никога повече нямаше да гледаме филми или да слушаме музика през петъчните вечери. Никога повече няма да ходим за охлюви и за гъби, или да тичаме по усойните места, когато си ходим на село. Никога повече няма да го видя жив, никога повече нямаше да го галя приятелски по косата, той никога повече няма да ми се усмихва… В един миг не издържах – строполих се на пода и заплаках силно.

        Представих си как си играехме на криеница и тичахме между балите царевица… или как си помагахме, когато някой нападне единия от нас. Спомените бяха хубави, но на мен ми беше тежко. Изведнъж в съзнанието ми изникна тялото на Иво в бараката – кръвясало, обезобразено, със стърчаща от едното око тел, с изтекъл мозък. Стиснах силно главата си. В този момент ми се прииска да намеря убиеца и да му сторя това, което е сторил на беззащитния ми брат! Такъв изверг, убил по изключително жесток начин едно беззащитно момче, заслужаваше единствено и само смърт. Не затвор, а смърт! И то мъчителна! Само да разбера кой е, или само полицаите да го хванат, ще намеря оръжие, ще отида  в полицейския участък и ще го убия - мислех си аз.

        После станах, включих компютъра и се зарових в Интернет. Имаше няколко статии за убийството, но не се споменаваха подробности. По едно време телефонът ми започна да звъни. Станах от стола, отидох до масата, взех го и… в този сякаш ме удари гръм!

        Търсеше ме Иво!

        Телефонът продължаваше да чурулика, а името и номера стояха на екрана. Не – нямах друг Иво в указателя си, а и... номерът беше същия. Знаех го наизуст.

        С цялата си воля натиснах иконката за приемане на повикването и казах плахо:

        - Ало.

        От другата страна не се чуваше нищо.

        - Ало – повторих.

        И пак тишина. Черна, зловеща тишина. В един момент ми се стори, че долавям слаб звук като от стържене, ала в следващия отново нямаше нищо. Затворих телефона и го хвърлих на мекия диван, накрая седнах на стола пред компютъра и се отпуснах на облегалката.

        Не, първоначално изобщо не си помислих, че Иво може да се е върнал от оня свят и да ме търси. Прехвърлих в съзнанието ми всички възможни варианти - например, че майка ми може да е взела СИМ-картата му и да ме търси от нея; или че от полицията са я прибрали, за да проверят последните му разговори. Да – в първите мигове, когато гледах името Иво на екрана, сърцето ми заби лудо и за част от секундата в ума ми се прокрадна надеждата, че той не е умрял. Когато някой загуби много близък човек, известно време след смъртта той сякаш не може да повярва, че това се е случило наистина.

        И все пак, малко преди пет часа, реших да вляза в стаята му.

        Когато прескочих прага, тъгата отново нахлу в мен, като на талази. Малкото книги – главно стари учебници и няколко приключенски романа – бяха подредени небрежно на един от рафтовете на секцията, лаптопът си стоеше затворен върху бюрото, леглото беше неоправено, а пижамата - разхвърляна до завивките - като че ли всички те чакаха собственикът им да се прибере. Прозорецът беше отворен и в стаята нахлуваше свеж въздух. Идваше ми отново да заплача, но се сдържах.

        Телефонът се намираше на рафта пред книгите. Беше изключен. Аз махнах капачето му и извадих батерията – СИМ-картата си беше на мястото. Отново го сглобих и натиснах бутона за включване – екранът светна и след малко се появиха иконките на дисплея. Батерията му беше на деветнадесет процента.

        Освен аз, в деня на убийството го бяха търсели още четирима души – майка и двама негови приятели. Набрах моя номер и секунди по-късно чух мелодията на телефона в джоба на дънките ми. Извадих го и отново видях името „Иво” на дисплея. 

        Нямаше и капка съмнения - беше същият номер, който ме потърси преди малко.

        В този миг през отворения прозорец нахлу хладен вятър, който разклати полилея и затвори с трясък вратата. Сърцето ми затуптя мощно в гърдите.

        Побързах да напусна стаята и да се прибера в моята стая. Бях объркан и не знаех какво да мисля – навярно имаше реално обяснение на случилото се, ала не го намирах.

        Майка и татко дойдоха към шест. Бяха мълчаливи и навъсени, носеха вечеря, купена от един супермаркет, както и вестник с голяма статия за убийството, която никога не прочетох. Реших засега да не им казвам за повикването от Иво.

        На следващи ден отново не ме изпитваха в училище - и слава Богу, защото не мислех за нищо друго, освен за необяснимото телефонно повикване. Възможно ли е имало преплитане на мрежите и някой друг да ме е търсел? Това би било доста нелепа случайност. Или от мобилния оператор да са направили така, че да излиза номера и името на брат ми? Или пък – най-лошият възможен вариант – убиецът да си прави груби шеги. А може всичко да е свързано с разследването. Днес съучениците отново избягваха да говорят с мен и рядко ме поглеждаха в очите. Бях им благодарен, защото не ми се говореше с никой. А щом свършиха часовете, побързах да се изнижа от училището.

        Точно когато завивах за улицата към нас, телефонът ми звънна. Този път беше майка.

        - Къде си? – попита тя.

        - Малко преди Башовата нива.

        - Можеш ли да дойдеш до полицията? – думата „дойдеш” красноречиво ми подсказваше, че и тя е там.

        - Защо?

        - Ще те питат някои неща. Татко ти е заподозрян.

        - Какво? Татко е заподозрян? Но как? – недоумявах.

        - После ще говорим – завърши майка и затвори телефона.

        Полицай ме посрещна на входа и ме поведе по тесен коридор. По едно време минахме покрай малка стая, в която видях майка, татко и няколко униформени, и аз понечих да вляза, но полицаят ми даде знак да го последвам в съседната стая, където зад голямо бюро седеше красива жена с вързана коса.

        - Седни тук, Крис – тя посочи стола пред бюрото.

        Жената извади някаква папка и постави пред мен бял лист.

        - Първо, нека да поговорим, след това ще напишеш всичко. Искам от теб само да ми казваш истината.

        - Добре – съгласих се.

        - И така, Крис, искам да изкажа искрените си съболезнования за случилото се с братчето ти. Аз съм инспектор Полина Йосифова и съм пратена тук да разследвам вашия случай. Първото, което ще те питам е, присъствал ли си на семейни скандали? Как се отнасяше баща ви с вас?

        - Понякога татко ни се караше, най-вече когато получим ниски оценки. Иначе с майка рядко се караха – казах истината аз.

        - А баща ти държал ли се е странно?

        - Как странно?

        - Например, да се смее без причина, да си говори сам, да се сърди без повод.

        - Не. Татко е много спокоен човек – отговорих твърдо.

        - Разбирам. И така, Крис, предполагам знаеш, че баща ти е заподозрян за убийството на брат ти.

        - Татко е невинен! Онзи ден беше на работа и няма как да го е направил! – отговорих още по-твърдо. Бях ядосан на жената, че ми задава такива въпроси.

        - Знаем. Колегите му потвърдиха, че е бил на работа, а и подписът му присъства в инструктажната книга. Освен това и жената от стола, където се храни през обедната почивка, също потвърди присъствието му.

        - Е тогава защо го арестувахте? – попитах троснато. По принцип бях затворено и стеснително момче, ала сега бях набрал необикновена смелост.

        Инспекторката ме погледна мило, навярно осъзнаваше напълно как се чувствам. Сетне стана от бюрото, отиде до някакъв стелаж в ъгъла, откъдето взе друг лист, след което се върна на мястото си. Жената имаше стройно тяло и беше облечена със стегната риза и дълга пола.

        - Крис, заподозрян не означава арестуван.

        Аз кимнах с глава.

        - А някой непознат заговарял ли ви е на улицата? Някой искал ли е нещо от теб или от брат ти? Някой заплашвал ли ви е? Или да се е държал странно.

        - Не са ни заплашвали. Поне мен не са. А иначе понякога ни заговарят съседи, питат ни как сме, как върви училището. А непознати, не помня да са ни заговаряли скоро, или да са се държали странно с нас. Ако е имало нещо, Иво щеше да ми сподели.

        Следователката въздъхна дълбоко, след което изрече:

        - Знаеш ли, че като малък баща ти е имал брат, който също е бил убит?

        Аз надигнах глава и я погледнах. Трябваше ми минута, за да отговоря:

        - Знаех, че е имал брат, но не знаех, че е бил убит.

        - Може би го е криел от теб, за да не те травмира, но това е важно за следствието. Брат му, Петър, е убит на осемнадесети май, хиляда деветстотин седемдесет и осма година. Точно четиридесет години преди убийството на Иво. Тогава баща ти трябва да е бил на седем години, нали?

        - Да - преглътнах – но какво общо има оня случай с този, освен че са на една и съща дата?

        - Това е ксерокопирана статия от вестник „Работническо дело” – каза Полина Йосифова и обърна листа към мен, закривайки с ръка голяма снимка под написаното. – В нея се съобщава за убийството на дванадесет годишния Петър, който е намерен в склад за безаклохолни напитки в края на града. Това е същата сграда, в която онзи ден са намерили брат ти.

        - Така ли? – вперих очи в написаното.

        - Освен това, тялото му… – жената за миг се замисли, след това продължи – е било обезобразено по същия начин.

        - Тялото на Петър ли? Как така обезобразено по същия начин? – продължавах да зяпам в статията.   Наистина пишеше за малко момче, убито по жесток начин.

        - Не искам да ти споменавам подробностите, защото си още малък. Само ще кажа, че двете престъпления са напълно идентични. А и извършителят тогава не е бил открит. Под написаното е самата снимка на деянието, но няма да ти я показвам.

        - Добре, но… - все още не можех да асимилирам чутото - нали не искате да кажете, че седемгодишният татко е сторил това на по-големия си брат, а сега и на Иво?

        - Далеч съм от тази мисъл, Крис. Но е напълно възможно преживяното през онзи период да е оставило травма в съзнанието му.

        - А не е ли по-вероятно оня, който е убил Петър, сега да е направил същото? – опонирах на следователката, вдъхновен от връхлетялата ме смелост. Тя се държеше изключително спокойно и смирено и това сякаш ми даваше сили.

        - Но кой е той тогава? Имате ли някакви подозрения? Според логиката, трябва да е възрастен мъж на шестдесет или повече.

        Истината е, че не можех да се сетя за такъв човек. Наистина, познавах много възрастни хора, най-вече на село, но не вярвах някой от тях да е способен на такова дело. Реших да споделя за странното повикване от номера на брат ми, но в другия момент се отказах – можеха да си помислят, че съм ужасно травмиран от смъртта му и говоря глупости. А и това би могло да хвърли още светлина в глупавото обвинение на баща ми.

        И все пак – помислих си аз - ако онзи ме потърси пак? Може би щях сам да дойда тук и да разкажа за него.

        - Нямам подозрения – отговорих кратко.

        - Добре, Крис – тя бръкна в дамската си чанта, извади визитка и ми я подаде – ако се сетиш за нещо, или някой непознат те заговори, или видиш нещо нередно, позвъни ми. Можеш да ме търсиш по всяко време. Аз ще бъда в града.

        - Благодаря – взех визитката.

        - Това е всичко. Можеш да си вървиш.

        На излизане съседната стая беше празна. Надявах се да са пуснали татко и той вече да не е заподозрян. Малко преди нашата къща един съсед ме привика да ми изкаже своите съболезнования и да ми даде плик с ябълки. Благодарих му и си тръгнах. Човекът едва ли имаше нещо общо с убийството – беше сърдечен мъж с широка усмивка.

        А щом отново прекрачих прага на тъмната къща и тръгнах към стаята ми, Иво отново ме потърси по телефона.

***

        Стоях застинал на стълбите и уплашено се взирах в екрана. Името Иво червенееше като кървава диря върху зеления екран, а мелодията на телефона кънтеше в тясното стълбище, отразявана и усилвана от тъмните стени.

        Вратата на стаята му беше отворена - а добре си спомнях, че вчера я бях затворил. Поех дълбоко въздух, издишах шумно и приех повикването.

        - Ало! – извиках.

        Отново страшна, мъртвешка тишина.

        - Ало!  

        Изпитвах едновременно страх и гняв.

        И изведнъж, някъде в глъбината на мрака, дочух слаб, сипкав глас. Наострих слух. Някой като че ли изричаше името ми.

        - Крис… Крис…

        - Ало, кой е?

        - … Крис… - продължаваше да ехти слабия глас. Някой – навярно убиецът – вероятно си правеше гавра с мен.

        - Ало! – почти изкрещях.

        - Крис… не ме уби човек… Крис… не ме уби човек… Крис… не ме уби човек… - говореше онзи. И сякаш улавях интонациите от гласа на брат ми.

        - …Крис… не ме уби човек…

        - Иво?! – казах аз.

        - …не ме уби човек… - продължаваше да повтаря гласът.

        - Иво, ти ли си?

        - Аз съм, Крис… не ме уби човек… Крис…

        Рязко прекъснах разговора и се облегнах на стената. В главата ми бушуваше буря.

        После се затичах към стаята на Иво. Щом влязох, ме лъхна студен въздух откъм отворения прозорец. Телефонът му отново лежеше на рафта с книгите, а зарядът му беше пет процента. Проверих изходящите повиквания – беше ме търсил на седемнадесет май в дванадесет и тридесет, след това на същия ден беше набирал майка и двама негови приятели. Имаше го и повикването от вчера, когато набрах моя телефон. Но не и предишното.

        Нито това от преди малко.

        Излязох на площадката и затръшнах вратата. Точно преди да вляза в моята стая, външната врата се отвори и се появиха майка и татко.

        - И представа си нямаш какво ще стане! Те ще ми платят за всичките тия неща! – разпалено говореше татко.

        - Тодоре, успокой се. Нали те пуснаха – с по-тих глас отвръщаше майка.

        Двамата отидоха в кухнята и притвориха вратата. Аз се надвесих на стълбището за да чуя какво си говорят. Все още не исках да влизам при тях – не и след стряскащото преживяване преди малко.

        - Ама не може така, Рени! Без никакво…

        - Тодоре, Крис може да е горе.

        - …Без никакво доказателство ще ме изкарват виновен! Ще ги съдя! Не ми пука че са полицаи. Не стига че загубихме детето си, а отгоре на всичко ни травмират по такъв отвратителен начин! – острият глас на татко изведнъж премина в плач – Травмират и мен, и теб, и Кристиян. След това, което ни се случи…

        - Успокой се, де. Нали те пуснаха.

        - Пред всички да ме изкарат, че аз съм го убил. Не ги ли е срам? - татко продължаваше да плаче.

        - Тодоре, спокойно.

        Аз се обърнах, влязох в стаята ми, затворих вратата и легнах на леглото. Чувствах, че нервите ми вече са опънати до краен предел.

Край на първа част…