Въздействие от ада (4-та част)

Ужаси

        В главата ми като виелици се въртяха неспокойни мисли, докато заедно с баба скубехме плевелите около ягодите. Дядо, майка и татко пръскаха овошките в другата градина и им бях благодарен, че не са около мен. Баба беше добродушна жена, можех да споделя с нея всичко и тя щеше да ме изслуша, но незнаех дали бих приел съветите, които ще даде. Тя, също като родителите ми, бе праволинейна жена, макар привидно не толкова твърда в позицията си. Щеше да ми каже да се успокоя, да изляза с приятели, да се старая да не мисля за мъртвия ми брат, дори да си повтарям, че вече не съществува. След това, с мрачно изражение ще прошепне на майка и татко, че не мога да преживея смъртта на Иво и трябва да ми се обръща повече внимание. А аз не исках да става така.

        Работех усърдно, стараейки се да не изпусна нито едно стръкче трева, надявайки се, че така баба няма да ме заговори. В един и половина я излъгах, че снощи с едно приятелче сме се срещнали и сме се разбрали да се видим в два часа. Разбира се, баба се съгласи да ме пусне и ми благодари за свършената работа.

        В два без десет бях на площада. Полина ме чакаше до личния си автомобил. Беше облечена в елегантна черна риза и син панталон. Отново изглеждаше зашеметяващо.

        - И така – започна тя – ще ти разкажа възможно най-сбито какво научих. В момента в община Малко Търново не живеят хора с фамилия Зубев. В архива на читалището обаче се натъкнах на едно семейство Зубеви, които обаче са живели в Звездец. Софрони Зубев, заедно с жена му Петранка, са пристигнали от пловдивско през петдесет и трета и са построили къща. Тогава и двамата са били на двадесет и пет. Софрони умира през седемдесет и девета, а Петранка – през деветдесети първа. Двамата имат син, Евлоги, роден през петдесет и шеста, който пък има съпруга, Николина, родена през шестдесета. Те живеят в Царево и имат малък хотел. Нямат деца. Не открих някой да е вършил престъпления, има само жалба от съсед срещу тях, през осемдесет и осма, за това, че животните им често влизат в градиата му. Това е.

        Парфюмът й отово бе силен и отново се почувствах приятно зашеметен. Ала си наложих бързо да се овладея, за да разсъждавам трезво върху ситуацията и думите й.

        - Но чифликът на прдядо ми е запален много по-отдавна – казах.

        - През хиляда деветстотин и четиринадесета, според думите на прадядо ти Христо Ангелакиев. Било опит за линчуване от страна на съселяните му – допълни тя.  – Това го разбрах от статия в тогавашния общински вестник „Южна пролет”.

        - Значи много сте ровела в архива – усмихнах се аз.

        - Всъщност, не много. Оказа се, че архивът е прехвърлен на компютър, а информация за жителите на общината може да се намери в общинския регистър.

        - А възможно ли е да прадядо ми да е имал вземане-даване с някой Зубев от съседна община.

        - Възможно е. Но ще ми трябва време да проверя. И все пак, по-логично е да е имал афера с жители от Прешево. В онези времена жителите на селата са били доста сплотени и рядко са допускали чужди хора да се бъркат в делата им. Едва ли заради другоселец биха запалили нечий имот или линчували собственика му.

        - Кой знае – отвърнах аз. 

        - Говори ли със съседите?

        - Не. Съседите отляво са младо семейство, което преди две години дойде от Бургас. Отсреща живее баба да около шестдесет, а в другите къщи няма никой.

        - И все пак нищо не пречи да ги разпитаме, нали? А след това може да отидем до мястото.

        Изчаках я в колата, докато тя ходеше от къща на къща и разпитваше съседите, защото не исках някой да ме види. Когато Полина се върна, беше раздразнена.

        - И Ваня, и Михаил, и баба Параскева са ужасени от станалото с брат ти, но никой не знае нищо за човек на име Зубев. Изглеждаха искрени, но дори да крият нещо, в този момент няма как да ги хвана - сподели тя.

        - И сега какво ще правим? – попитах.

        - Ще отидем до чифлика, ще видим какво има там и ще си ходим, че утре ме чака много работа.

        - Добре - съгласих се.

        Ентусиазмът на Полина Йосифова сякаш внезапно се бе изгубил. Тя завъртя стартера и колата потегли с мръсна газ по пътя.

        - Накъде да карам?

        - Ами ще Ви кажа кога да отбиете вдясно.

        След малко завихме по широк черен път и след това отново надясно, за да достигнем до последните къщи. Там спряхме колата и тръгнахме пеша.

        През деня мястото, където е бил чифлика изглеждаше ужасно потискащо. Боклуци имаше навсякъде, не само около големия зид, а високи треви, бурени и ниски храсти бяха плъзнали из целия район. Видяхме надписа по малката стена - сега той ми изглеждаше по-тънък и по-невзрачен от вчера. Но все пак го имаше.

        - Наистина е стар надпис. Използвано е мастило, което е попило в порите - каза инспекторката, след като опипа камъните.

        - А Кара Зубевъ какво може да означава? Дали наистина е име или нещо друго? - попитах. 

        - На Турски "кара" е "черен". Може да означава Черният Зубев или черен зъб.

        Зад нас бяха разпилени частите от кладенеца, който бе затрупан с камъни. Може вътре да е скрито нещо, помислих си аз, но едва ли щяхме да го разкрием. За да махнем всичките камъни ще ни трябват поне няколко седмици. На тридесетина метра по-нагоре, между високите бурени, се забелязваха останките на още една стена. Полина се провря към нея и я заразгледа.

        - Доста голям е бил чифликът - констатира тя.

        - Така е – съгласих се.

        И там не видяхме нищо. В целия район нямаше нищо интересно, освен надписа. Когато тръгнахме обратно по пътеката, в мен се зароди неприятното усещане, че разигравам следователката, а виденията с Иво и сънищата, та дори и разговорите по телефона, са единствено мои внушения. Навярно наистина не можех да преодолея загубата му и съзнанието ми си създава илюзията, че може да е жив.

        До колата на Полина стоеше възрастен мъж - висок, с шапка на главата и овехтели дочени дрехи. Бях го виждал и преди, но не знаех името му.

        - Здравейте - поздрави го следователката.

        - Здравейте. Аз се казвам Асен, а прякорът ми е Фатмака.

        - Аз се казвам Полина и съм следовател в РДВР Бургас.

        - А аз съм Кристиян – рекох на свой ред.

        - Сигурно разследвате случая с убитото момче.

        - Да - отвърна тя - вие знаете ли нещо?

        - Може да се каже. Зависи какво ви трябва - той се усмихна загадъчно. Реакцията му ми се стори някак противна и извърнах лице.

        - Знаете ли нещо за онзи чифлик оттатък? Нещо, което може да е свързано с убийството? И знаете ли дали в селото е живял човек с фамилия Зубев? - зададе въпросите тя.

        - Каразубев. Ваклин Каразубев - поправи я старецът. - Нали се сещате, че по онова време хората тук не са били особено грамотни.

        Този човек знае много неща. Може би точно него Иво имаше в предвид когато ми спомена, че "съседите знаят".

        - Значи можете да ни разкажете историята на Ваклин Каразубев и чифлика, господин Асен Фатмака. Нали така? – подкани го Полина

        - Мога, разбира се. Стига момчето да иска да я чуе.

        - Искам, и още как – отговорих.

        - Опитвах да предупредя и да разкажа историята на майка ти и баща ти, но както сам можеш да предположиш, те не вярваха на нищо. Силно се надявам ти, Кристияне, да ми повярваш. Прадядо ти Христо Ангелакиев е бил чорбаджия и най-богатия човек в околността. Бил е женен за прабаба ти Анастасия, която е била от знатен бургаски род и са имали двама сина. Често е ходел в чужбина и парите ги е направил от търговия. Решил да дойде в Прешево през хидяда деветстотин и пета, ако не се лъжа, като същата година купил земи и започнал да строи чифлика, който бил завършен някъде през хиляда деветстотин и осма.

        - Татко ми е разказвал това, но беше отдавна и много неща съм забравил – прекъснах го аз.

        - И така, прадядо ти е бил най-богатият човек в селото. Той притежавал най-много земя от всички, а търговията му вървяла доста добре. Купил два магазина в Прешево, както и три в Малко Търново. Често давал парични заеми на хората в селото и искал те да връщат заема с лихва. В днешно време тази дейност се нарича лихварство. И както може да предположиш, той не е бил обичан от съселяните си.

        - Разбирам – кимнах с глава.

        - Ваклин Каразубев е бил точно обратното - беден човек, когото прешевци много са обичали. До колкото ми е разправяла майка ми, е имал малко земи и животни, с които едва успявал да изкара за себе си и семейството си. С жена му Атанаска и синовете им Васил и Георги живеели в малка къща в другия край на селото - мисля че точно тая къща наското я купиха холандци. Освен това Ваклин Каразубев се занимавал с гадателство и разваляне на магии и въпреки бедността си, не е вземал пари от хората. Намирал е откраднати животни, предсказвал е болести, предупреждавал е за опасности, за градушки и много други неща. Именно затова е бил уважаван и обичан.

        Когато малкият му син Георги навършил тринадесет, Ваклин  решил да го прати в гимназията в Малко Търново. Момчето било ученолюбиво и според баща му заслужавало добро образование - за разлика от по-големия Васил, който не искал да учи и се оженил в Звездец. Но преди да изпрати момчето в града, бащата поискал заем от прадядо ти Христо, за да го издържа.

        Тук Асен направи пауза, колкото да поеме няколко глътки въздух.

        - И той му е дал, нали? - попитах.

        - Разбира се. И синът на Ваклин отишъл да учи в гимназията в Малко Търново.

        Дядо Асен Фатмака отново спря и аз си помислих, че изпитва все по-голяма тежест, докато разказва тази история. В началото гласът му звучеше ведро, но по-късно стана дрезгав, почти шептящ.

        - Обаче прадядо ти взел да иска все по-високи лихви от клетия селянин. Започнал да го заплашва, че ще се случи нещо с него и семейството му, ако забави вноската. И въпреки че Ваклин притежавал свръхестествени дарби, те се оказали непосилни срещу коварния Христо. Лятото на хиляда деветстотин и тринадесета било сушаво и никой от Прешево не събрал добра реколта. А зимата била студена. Всичките пари, които Ваклин успял да отдели, отивали за насъщния. И затова не могъл да плаща вноските на прадядо ти Христо Ангелакиев, който все по-често го навестявал в дома му със заплахите, че някой от синовете му ще умре. Негови познати, от благодарност, че им е вършил услуги, успели да съберат сумата за три месеца, но не и за повече. И така, на  осемнадесети май – това е точната дата, същата, в която се случи нещото с брат ти, само че хиляда деветстотин и четиринадесета - намерили малкия му син Георги, мъртъв и обезобразен, в някаква барака в Малко Търново.

        Асен Фатмака пак въздъхна и продължи:

        - Така и не открили убиеца. Но всички знаели кой има пръст в това дело.

        - Твърде странно е, за да се нарече съвпадение, нали? – обади се инспекторката, която досега кротко слушаше разказа на Фатмака.

        - Това е реална история, която са ми разказали майка и баба като дете.

        - И са ти казали точната дата, така ли? Освен това, не е ли много брутална, за да се разказва на млад човек? – Полина Йосифова сякаш отново започваше да се съмнява.

        - Такива бяха времената, госпожо. А точната дата нямаше как да не я запомня, а и няма как да я забравя. Защото на осемнадесети май, хиляда деветстотин и двадесет и осма, в същата барака в Малко Търново намерили мъртъв Златин, по-малкия син на Христо Ангелакиев. И той бил обезобразен, като Георги. И той бил на тринадесет години, като Георги.

        - Боже мой – изрекох.

        - Много вероятно е Ваклин Каразубев да е потърсил възмездие за сина си – предположи инспекторката.

        - Няма начин. Месец по-късно, полудял от мъка, Ваклин Карзубев влязъл с пушка в двора на чифлика на прадядо ти и започнал да стреля по прозорците, но един от ратаите го убил в гръб с револвер. В послествие съдът оправдал убиеца, защото е действал при самозащита. А на следващия месец голяма част от жителите на Прешево се събрали пред чифлика, влезли вътре, пуснали животните навън и започнали да трошат и палят всичко. Христо, семейството му и слугите били принудени да вземат набързо най-важния багаж и да избягат от озверялата тълпа.

        - Аха – казах замислено, все още в плен на историята – а дали не е жена му?

        - Атанаска ли? Жената на Ваклин? – отговори Асен – Не, не е. Нито тя, нито другия им син. Атанаска умира от сърдечен удар през хиляда деветстотин и осемнадесета, а година по-късно другият му син Васил, заедно със семейството си, емигрира за Съединените щати.

        - И все пак, някой друг може да го е направил, който да е бил съпричастен към Зубеви. Тоест, към Каразубеви.  Или синът им да се е обадил от Америка – каза Йосифова.

        Старецът изръмжа и се изхрачи върху тревясалата пътечка, след което продължи:

        - По-големият брат на баща ти, Стефан, е бил намрен убит на осемнадесети май, хиляда деветстотин седемдесет и трета в същата барака в Малко Търново. Тогава, доколкото помнех, е била склад за безалкохолни. Стефан е бил средният син на дядо ти Ангел, който от своя страна е най-малкия син на Христо, роден през хиляда деветстотин тридесет и пета, нали?

        - Така трябва да е – отвърнах.

        - И това не е всичко. През петдесетте години Анушка, единствената дъщеря на Иванка, най-голямото дете на Христо, е намерена убита в София. Убиецът отново не бил открит. Няколко години по-късно и самата Анушка е била убита. Преди четиринадесет години в Гърция по подобен начин била умъртвена Аксиния, щерката на Кирил - най-големия брат на баща ти. Вероятно има и други случаи, които не зная. Така че, пази се, момче. Пази и родителите си.

        Кимнах, преглътнах и попитах:

        - А може ли… а може ли да се направи нещо?

        - Незнам, момче. Знам само, че трябва да се отървете от това проклятие възможно най-скоро. В Бургас има такъв свещеник, но незнам в коя църква е. Ходете и питайте него, може да развали магията.

        - Мислите, че всичко това е магия или проклятие? – остро го прекъсна Полина. Погледнах с недоумение към нея. Нима още се съмняваше в тези приказки?

        - А как другояче бихте определили тези”случайности”, госпожо? – попита възрастния мъж.

        - Аз ще тръгвам. Благодаря Ви за информацията – завърши тя, след което се обърна към мен: – Да те закарам ли до вас?

        - Ами да – отвърнах и си взех довиждане със стареца, който, шептейки, ми пожела късмет.

        По-късно с майка и татко се прибрахме в Малко Търново и аз излязох с приятелите ми Страхил и Траян на разходка в боровата гора, където пеехме песни и тичахме както винаги сме правили. Исках поне за няколко часа да забравя всичко – не само случилото се с Иво, а и цялата неприятна история около прадядо ми Христо, както и откритията в развалините на чифлика. Този престой на село ми се стори най-дългия и най-емоционалния и въпреки че бях там по-малко от двадесет и четири часа, имах чувството, че са минали няколко дена.

        В гората набрах гъби, с които по-късно майка направи вкусна яхния. Ядохме мълчаливо и в познатото ни мрачно настроение. Мислех си дали да не разкажа всичко на майка и татко? Със сигурност пак нямаше да повярват, както не са повярвали на Асен Фатмака, но поне историята щеше да се набие в главите им и да имат едно наум. Ала реших да не го правя – просто не беше момента. Може би след няколко седмици, или месеци, емоциите около убийството на Иво ще поутихнат и те биха могли да изслушат историята на Христо Агелакиев и Ваклин Каразубев. А през това време, сам, или с помощта на следовател Полина Йосифова, трябваше да се справя с проклятието.

        Преди да легна си писах с Милчо и му споделих разказа на Асен Фатмака. Той веднага ми отговори, обещвайки, че ще потърси в чуждестранните сайтове методи за разваляне на проклятие. Каза още, че проклятията са много по-опасни от магиите и обикновени врачки с Кипрянова молитва не биха се справили с тях. Радвах се, че и този мой роднина и приятел не ме смята за побъркан и че иска да ми помогне. Затова легнах по-спокоен, макар и силно уморен.

        През нощта отново сънувах Иво и сънят отново бе ярък, запомнящ се. Намирахме се в гъста гора с причудливи дървета, а Иво седеше на някакъв стол и се усмихваше мило.

        - Съжалявам, че не те опазихме… съжалявам, че не те опазихме – исках да кажа аз, но от гърлото ми излизаше само тънък писклив звук.

        По едно време усмивката на брат ми замръкна, а контурите му започнаха да изтъняват.

        - Трябва да забиеш кол в сърцето му… трябва да забиеш кол в сърцето му… трябва да забиеш кол в сърцето му… - започна да повтаря той. Гласът му ставаше все по-слаб и дрезгав.

        - На кого? – исках да попитам, ала отгово не успях да го изрека.

        - … в сърцето му… - говореше  Иво, докато избледняваше в тъмнината на гората. Внезапно на неговото място изникна страховит СИЛУЕТ, ръкомахащ със забавени движения. Това бе същият образ, който видях вечерта в чифлика.

        Събудих се с вик и видях, че не съм в моята стая. Намирах се на пода в коридорчето, точно пред стаята на Иво. Скокнах и се изправих на крака. Бях потен, а от отворената врата на моята стая нахлуваше хладно течение.

        Но добре помнех думите: „Трябва да забиеш кол в сърцето му”.

        В сърцето на кого?

        Разбира се, в сърцето на Ваклин Каразубев.

        … следва продължение…