Той седеше на земята и виеше. Минавайки покрай него, хората си мислиха че е луд и никой не се замисляше, че може да е преживял най – жестокия удар, който съдбата би могла да нанесе някому. Денят мина, настъпи полунощ, а прозорците на болницата продължаваха да светят. Наоколо беше пусто. И там, точно отпред, седеше той. Съпругата му беше починала отдавна и той си имаше на този свят само едно скъпо нещо – единствения му син. Опита се да се изправи, но нещо го притискаше към студената земя. Чакаше ли някого? Надяваше ли се на нещо? Никой не знаеше това. На следващата утрин, минавайки покрай болницата, пешеходците отново го гледаха втренчено и недоумяваха този денонощен пост пред входа ù. Някои дори се опитваха да го заговорят, но без успех. Той се беше вглъбил в себе си и не чуваше ничий глас. На моменти, когато излизаше от това състояние на замисъл, той започваше да плаче и плача му се усилваше до такава степен, че започваше да наподобява вълчи вой. И така, ден след ден, той не ядеше нищо, не пиеше нищо  и само седеше върху студения бордюр пред входа на болницата. Лекарите го отминаваха небрежно, полицаите не се занимаваха с него, тъй като според тях той не беше опасност за околните и в един момент всички започнаха да го смятат за бездомник. Но това ли беше истината? Защо никой от тези хора не успя дори да загатне откъде идва тази апатия към всичко? Винаги е по-лесно човек да разсъждава елементарно и в този случай хората го доказваха безпогрешно. След около три дена той успя да се надигне и с тежки бавни крачки отиде до най-близката будка, за да си купи вода, тъй като гърлото му беше пресъхнало. След това се върна на старото си място и отново зае предишната си поза на страж без работа. Къде ли беше синът му? Да не би случайно да нямаше пари и да беше останал на улицата? Не, не, въпроси от този тип си задаваха само простичките хора, които минаваха покрай него. Странното беше, че той беше човек без средно образование, но с пъти по умен от апатично отминаващите го висшисти. Смятаха се за много интелигентни хора, но бяха загубили човешкото в себе си. Никой не се интересуваше от него, никой не показа готовност да помогне... Краят на есента отмина и започна зимата. По земята имаше дебела покривка сняг, от покрива на болницата се надвесваха страшно над пътя ледените висулки, образувани от снежната фортуна. Виелицата беше в стихията си. Цялата земя се промени, но той си остана там, където си седеше и преди. Нямаше яке, дрехите му бяха скъсани, обувките му бяха съдрани, но той търпеше тези несгоди стоически. Успяваше да преживява само с пакетче солети и бутилка минерална вода на ден, а воят му не спираше с часове, щом започне. За съжаление хората, които преди време му се чудеха, сега го приемаха просто като даденост и никой не му подаде ръка... Един ден някакъв минувач най-случайно се спънал в него и той се катурнал на една страна. Полицаите се опитаха да го вдигнат, само за да не пречи на входа на болницата, но него вече го нямаше... Бялата смърт го беше прегърнала със силните си ръце и спомена за него всъщност беше една ледена висулчица, която се спускаше от окото му. Това бяха замръзналите сълзи на последния му плач. Свалиха го в моргата и никой повече нищо не разбра за него, но важното беше, че той беше щастлив, защото все пак се намери един-единствен човек, който да му подаде ръка, макар и вече не на самия него, а на духа му, да се възкачи в небесното царство. Това беше един много млад дух, който слезе, за да прибере своя баща.