Я.М.Р.
-Запретнете ръкава на удобна за вас, ръка!
-Ще направим вливане на контрастно вещество.
-Може да усетите лек дискомфорт и в случай, че нещо Ви притеснява -
натиснете бутона, който ще държите, докато трае изследването.
И друг път са ми правили ядрено-магнитен резонанс, но този път във вените ми течеше нещо, което ме караше да искам него, вместо кръв...
Притесненията ми относно резултата се изпариха. Когато се намираш в тази тръба, в чието гърло влизаш заради здравословен проблем, не мислиш какво точно се случва, а по-скоро искаш да излезеш заради досадните звуци и вибрации, които обхождат тялото. Сега обаче беше различно. Изпитвах страх. Асистентката, която заби в мен инжекцията с веществото беше с лице, което сякаш не бе човешко. Не издаваше никаква емоция. Студенина и протоколност. Нищо друго. Имаше вид на някаква пластмасова маска, чиито телесен цвят напомняше прекаляване с фон дю тен. Всичко щеше да е нормално, ако малко преди напълно да заспя, не усетих краката и ръцете си, завързани за подвижната пейка, която се плъзна навътре в апарата...
Точно тогава усетих паниката, ала бе късно. Тялото ми беше малка част от поточна линия. На няма и метър под краката ми лежеше друго тяло, по което имаше някакво оразмеряване. На еднакво разстояние бяха подредени други тела, а ограничената ми видимост в легнало положение даваше представа за безконечността на този поток за експерименти. А уж спях... Не, просто отворих очите си.
-Добре дошли в програмата "Обновление"!
-Нямайте притеснения! Тук ще се сдобиете с тяло, което никога няма да се разболява! Биомеханичните ни протези и изкуствен интелект, ще заменят вашата тленност!
-Имайте търпение! Вие сте в добри ръце!...
Електронния глас със приповдигнати тонове приветстваше новите попълнения, а "добрите ръце" бяха подредени от двете страни - роботизирани клещи, които разрязваха, защипваха и сортираха човешки крайници, органи и плът в някакви контейнери с различен цвят. Черните бяха с етикет - Общ отпадък, зелените - За подмяна, жълтите - За ремонт. Имаше и едни по-големи без етикет, в които клещите вдигаха цели тела и ги хвърляха вътре.
"Ад. Това е Адът!" Друго не си мислех. Така ли изглежда по дяволите? И с какво аз заслужих да съм в него? И как? Въпроси, които ми докараха толкова силно главоболие, че сънят, който си мислех, че сънувам се оказа реалност. Не можех да я приема. Това се случва само в болните мозъци на сценаристи и писатели. В киното. В книгите. Не и с мен! Не и с моя живот!...
Страхът премина плавно в някакво спокойствие. Летаргия на безизходицата. Не мислех за нищо и за никой! Инстинктът за самосъхранение бе изместен от висшата форма на егото ми.
Таванът над линията беше във тъмно-лилав цвят, почти индиго, а силната бяла светлина от лампите приличаше на безкраен брой звезди. Подът беше гумиран и безшумен, което разбрах от движещата се със тежки стъпки огромна машина, управлявана от човек, на която пишеше: Оператор. Самата ѝ конструкция също бе човекоподобна. Беше тихо с изключение на звуците, идващи от работещите механични ръце и тук-там отчаяните писъци на някое агонизиращо тяло.
Човекът пред мен всъщност бе момиче, което като подхванаха от двете страни, клещите - видях, че е на видима възраст, не повече от петнайсет. Нежно, невинно създание. Какво ли е сторило, за да преживее този кошмар? Айде, аз съм грешник. Сторил съм лоши неща. Нека си платя греховете, но защо едно дете да страда? Недоумявах. Всъщност това място не беше адът. Нито някой съдеше. Просто се извършваше работа.
Гледката пред очите ми беше покъртителна. Една срещу друга клещите държаха тялото на момичето. Лентата бе спряла и пред мен се спусна прозрачна завеса. Предназначението и бе да не се замърсява мястото, на което лежах. Механичните ръце повиха безжизненото тяло на детето в противоположни посоки и всяка от тях прибра половината от него. Кръв. Парчета кости. Вътрешности. Всичко това бе отмито от силна струя вода, както и завесата пред мен.
Зад гърба си чувах писъци. Незнайно защо - помислих, че това е някак обнадеждаващо. Параванът се вдигна.
Лентата се придвижи с метър и застина. Отгоре ми се надвеси нещо като пистолет за боядисване и последното, когото очите ми видяха беше повдигнатия контейнер със жълт етикет...
-Как се чувствате, Г-не? Беше жената с пластмасовото лице. Изглеждаше някак по-истинска. Дори забелязах бръчките по челото ѝ.
-Надявам се не Ви е било некомфортно!? След четвърт час ще бъде обранитен кампактдискът с вашето изследване!
Огледах се опипвайки цялото си тяло и сякаш всичко си беше мое и на място.
"Не може да съм сънувал! Това беше истинско, или полудявам!??" Исках колкото може по-скоро да изляза навън за глътка въздух. Жената ми подаде едно листче с номер и ми каза да изчакам на регистратурата. Слизайки, забелязах, че всички чакащи да получат дисковете си, бяха усмихнати в перманентна щастлива гримаса, а движенията им - с премерена отсеченост. Дойде редът ми и получих бял плик, чието съдържание бе изследването а към мен се приближи висок мъж с бяла престилка, изпито тяло и лице, и очила със кръгли стъкла и фина рамка.
-Опасенията ви за нова дискова херния са неоснователни, Г-не! Имате съвършено здрав гръбнак и никакви следи от травми. Този диск ще ви е просто за спомен! Очевидно беше лекар, който се усмихна и ми пожела - крепко здраве и приятна вечер!
Излязох от сградата и тогава очите ми видяха небе с цвят на индиго, а звездите бяха малки лампички, които висяха отгоре на тънки, като косъм нишки.
Единствените движения извършваха огромните човекоподобни машини, които като пастири обикаляха из района пред сградата. Обърнах се и прочетох големия неонов надпис над входа ѝ:
Яснота след Мракът на Раждането! Я.М.Р.
Аз... не бях аз. Не усещах кръв във вените си. Не знам дали имах изобщо вени. Не усещах земно притегляне.
Срещу мен се зададе човек и още отдалеч говореше на висок тон:
-Еха, още един избран да оцелее в новото си тяло. Честито! Аз бях първият! Ще мине време докато асимилирате новостите с новия си мозък...
-Мислите си, че е сън, нали?
-Не е. Ние сме тези, които са създадени да бъдат щастливи. Само безчувствието може да ни направи поне да изглеждаме така!.. Подаде ми студената си ръка, от която висяха жици през недозалепенага му кибер-кожа и добави:
-Кои ли ще са останалите? Вие ми се виждате интересен на първо четене.
"Какво пък? Вероятно този живот е онзи, който се преполага, че е минал, или е такъв от бъдещето. Глупости за рецептата на щастието не ми се слушат! Интересно ми е, колко непотребен съм бил като истински човек и кому бих бил полезен като робот? Тъпа работа. Усещам обаче, че разсъждавам. Това май ще ми доведе неприятности. Винаги съм искал да не мисля...
-Идея нямам кои ще са другите. Как се казваш?
-Аз съм RS-7, отвърна той.
-А ти трябва да си RS-8, защото си след мен. До номер 6 са шефовете, които ще видиш по-късно.
-Не, аз се казвам...
Не можех да се сетя. Не. Аз имах име. Трябва да съм имал. Трябва!
-Не се гневи! Свиква се.
Поех ръката му със своята и тръгнахме към място, което бе обградено от пълзящи механични твари, приличащи на гъсеници...
Кулата се извисяваше нависоко и не се виждаше краят ѝ.
-Тук ще се запознаеш с мисията си. Хайде, смело!
"Каква ти мисия?" Ощипах се, но беше само опит...
-Какво е RS? Попитах колегата с номер 7.
-Robo-Sapiens, отговори той, а аз кимнах в знак на разбиране. Или поне на одобрение. Нищо нямаше да е същото. Само това знаех. А кое беше същото? Съмнявам се, че щях да си спомня, но се надявах... Много се надявах, но надеждата вече бе непознато за мен чувство. Само ехо от миналото..., вероятно. Само думи. Аз ще имам мисия! Единствено това се заклини в моя чип. Инстинктивно посегнах към сърцето си. Нямах такова. На негово място имаше зарядно и тънък кабел, който се навива като на прахосмукачките. Това бях аз. По пътя към "щастието". Уверен и здрав. Без парамедиални дискови хернии. Без шипове и протрузии. Нямах синузит. Нямах ерекция. Нямах минало. Най-после! Аз - роботът!...
Стихопат.
/DannyDiester/
© Данаил Антонов Все права защищены