Виола седеше до прозореца с котката в скута. Гледаше към улицата, навън валеше силен дъжд... А трябваше да вали сняг, януари е все пак... Погали Минош по гърба и й каза тъжно:
-Обърка се и времето, както хората... Търсят щастие в чуждото нещастие... Оплакват се, че нямат пари, пък в магазина пълнят количките... Че и избират по-едрия ориз... И все чуждото е по-хубавото... Ех... 
Виола въздъхна и стана, пусна котката на пода и започна да прибира билките в пликчета с надпис, коя каква е и за какво е... 
Вещица беше Виола. Баеше, против уроки, гонеше бесове, разваляше магии... Много често на прага й се спираха различни хора, всеки с мъката си. Помагаше, когато можеше и когато имаше смисъл... Не можеш да се хабиш като виждаш, че отвътре човекът не е читав... 
-Виола, къде си??? Влизам! - чу познат глас вещата. Беше Росица, съседка, с която Виола общуваше, но не одобряваше вечното й желание да знае всичко, да може всичко, от нейното по-хубаво да няма, независимо дали ще е плетка или питка... 
- Тук съм, Росице, влизай! - отговори Виола. 
- Помагай, сестро, не мога да издържам вече, с моя мъж ще се избием, все на инат ми ходи, все ми отговаря, все ме обвинява... Ревнува ме, крещи ми, ето снощи детето застана между нас, щяхме да се избием... Ще се махна, ама какво ще прави момчето ми... Той е голям, вижда всичко, на 18 е, ама винаги ще има нужда от баща, независимо от годините... -каза на един дъх Росица. 
-Е, хайде не преувеличаваш ли, каква ревност на 60 - усмихна се Виола, но усети с кожата си опасността. Не за Росица, за момчето... 
Вещата познаваше мъжа на Росица. Беше дребен и кротък, много добър... Но какво точно се случваше вкъщи... Виола добре знаеше, но не всеки можеше да разбере. Ако слушаше разказа на Росица щеше да си каже, че Миро, така се каза мъжът й, е много зъл човек... 
- Нещастна съм, Виола, не мога да живея така, аз друг мъж не съм поглеждала, а той така да ме обвинява...
- Росице, като не си виновна, що не му отговориш шеговито, а не да се караш с него? А? Ти скачаш, налиташ му на бой, за ужас на детето, виждам аз, хич не казвай, че не е така-рече Виола и прекъсна Росица, която беше отворила уста да каже, че не е така... 
- Донесла ли си ми ваши вещи? И на детето, то ми е важно. Вие сте големи хора, ще се карате пък ще ви мине. Детето ти страда. Може ли така, да ви разтървава? Срамота! 
- Нося. Ето тук, нашите блузи, с парички вътре в тях и на детенце тениска... Напоследък не иска да излиза, не се среща с никой, седи вкъщи, мълчи... Ние сме виновни сигурно за това поведение, ама какво да правя, не мога да го оставя да ме тъпче... Затова ли съм теглила заеми, къща съм събирала, от едното нищо съм тръгнала.... 
- Ех, Росице, че Миро да не е лежал по гръб и да е чакал на готово? Нали съм видяла как работи, как събира майстори! В едно семейство не се мери на кантар кой колко пари е дал за дома и колко е работил. Нали затова сте се събрали, заедно да градите дом и семейство... 
- Остави ги дрешките, ще видя какво мога да направя. -вече тихо каза Виола. А Росица млъкна, не обичаше да й се казват истини в очите... Това не беше нейната истина... Но не може без помощта на вещата жена. Тръгна си. Виола я изпрати и заръча другата седмица да дойде пак. 
Веднага се захвана с работа по изчистване на детето на Росица и Миро. Но трябваше да огледа и майката и бащата. Постави дрехите на олтара си, където вече горяха свещи. Произнесе молитва, разгърна ръце над енергията на родителите.... Както и беше усетила, Миро търпеше честите скандали на Росица, мълчеше си, а тя го овикваше за какво ли не... За това че дал яйца на приятел, защото говори с комшийка, че... Нямаше край. Но и той си имаше трески за дялане. Беше много ревнив. Особено много го дразнеше общителността на жена му... Росица беше способна да говори като с пръв приятел с непознат... Но тя си беше такава. Всичко трябваше да знае, ако не знае - да научи. 
Детето обаче, тази чиста душа страдаше. Скандалите бяха откак се помнеше. Като беше малък се криеше, било в мазето, било под леглото... Запушваше уши и мълчеше с дни. Гледаше в една точка и не говореше. Виола видя всичко това, но в момента това голямо момче беше в опасност. Вечните скандали вкъщи така бяха изпили позитивната енергия в семейството, че такава почти липсваше. А в ниските енергии има опасности. Бесове, така им казват. Виола видя как момчето не спи по цели нощи, защото един такъв бяс му се е лепнал и диша във врата му. Заплашва го. Че ще го задуши ако заспи. А бесовете се хранят със страх. С ниски вибрации... И момчето се страхуваше, реално усещаше това същество... Не смееше да каже на никой... С баща си не беше особено близък... А майка му щеше да се развика... И така, затворено и само детето пропадаше. 
Виола се захвана с тежката работа. Ля восък, ля куршум, чете молитви, носи ориз да му се чете в черква специална молитва... Цяла седмица работи усилено. Успя. Уморена след седмица посрещна Росица. Даде й дрехите, даде й ориз, да сготви за всички и да хапнат... Даде й вода, от която да сложи в готвеното... Даде билки, да прекади къщата... И накрая заръча:
- И да знаеш, изчистих ви всички, но ако не започнеш да работиш върху себе си и мирогледа си нищо не може да ти помогне за дълго. Уважавай човека до теб, зачитай го, не го обвинявай за щяло и нещяло. Детето ви страда от това. Сега ще се успокои дома ви, но не намериш ли щастието вътре в себе си и да го извадиш навън, няма да може никой да ти помогне следващия път. Не гледай в чуждото, не се меси в ничий живот, в този на детето ти също. Родила си го, но не ти е собственост! Остави го да поеме пътя си! Да се развива. Има талант, ще стане известен. Виждам го. Но ако искаш да го имаш до себе си дай му свобода и промени своето поведение. 
- Много ти благодаря! Така ще направя! 
-Дано- каза Виола, но вътрешно знаеше, че е късно за промяна като цяло, само дано озапти малко езика си, че при нея лесно тръгват тежките думи... Срещу близките. С чуждите беше друго. 
- Ех, Росице, дано успееш да промениш себе си, дано.... Защото всички сме родени от любов и светлина и носим щастието си вътре в нас... Но не всеки му дава шанс да излезе наяве... 
Виола отново седна до прозореца, а котката се сгуши в скута й. 
-Щастието е вътрешно състояние, Минош, каза й докато я галеше по гърба... А навън продължаваше да вали дъжд. Януарски дъжд и цъфнали кокичета. Нетипично щастие.