От човешката душа се изтръгна една дълбока въздишка. Беше отворила голямата врата и пред нея се яви гледката на всичко онова, за което някога беше мечтала. На разстояние от само една единствена крачка. Една крачка, за да има всичко. И все пак тя не се решаваше. Как е възможно, разсъждаваше, да имаш всичко, след като ако преминеш границата, ще получиш всичко пред погледа ти, но ще загубиш всичко, останало зад теб. Казват, че не бива да живееш нито зад себе си, нито пред себе си. Сега в този миг ти си безумно щастлив, но утре дали? Вчера беше нещастен, не помрачава ли това радостта ти от днешния ден? А утре, това утре, което никога не изглежда така както си го представяме......
Душата размишляваше трескаво. Спомни си предишния път,когато пак стоеше на този праг, объркана и смутена. Тогава го прекрачи с надеждата за нещо ново и красиво, даде всичко от себе си, дори и онова, което нямаше... Струваше й се, че всичко е прекрасно и съвършено, докато един ден не се събуди рязко и много болезнено. Чудният й свят беше изчезнал, а дали изобщо беше съществувал? Една голяма лъжа, в която тя така лекомислено повярва, която отчасти дори създаде сама. И тогава започна пътуването й назад, което завърши отново там в началото на всичко. Душата беше изхабена, изтощена и празна. И пред нея отново стоеше най-трудният избор. Обърна се назад - миналото е пълно с безценни уроци; погледна напред - най-хубавото на утрешния ден е това, че никога не знаеш какво ще ти се случи...В този смисъл май всички души са много смели - постоянно крачат в неизвестността. Пое си въздух и погледна в бездната пред нея - там,където беше бъдещето, което й бе дало и отнело всичко за един единствен миг. Затвори очи и прекрачи прага. Все пак винаги е по-добре да се върви напред....

( На човека, който ми даде всичко и ми го отне само за един миг....)