Знаете ли какво е инфаркт?
Всички знаем какво е инфаркт... Но за децата и неуките, все пак да поясня - инфаркт е, като се изненадаш до смърт. Това го научих, както се казва, от първа ръка (лявата). После жена ти вика едни мъже, които по филмите са с черни костюми и сериозни лица, а в реалност са с черни лица и тениска с къси гащи.
Единият пристъпва нервно от крак на крак и почва да те оглежда. Другият през това време разлиства дебел класьор пред жена ти и трите кокошки, които уж я утешават, а всъщност се опитват да ти изберат ковчег и надгробна плоча според последните тенденции. Междувременно идва някоя баба от квартала и тя да утешава и да дава акъл като "Черна кокошка да се заколи, да не умре друг... Три пирона да се забият под тъп ъгъл..."
Ще ме попитате откъде ги знам тия работи, сигурно съм присъствал на много подобни... да ги наречем тъжни мероприятия. По-досетливите от вас ще предположат, че самият аз съм бил погребален агент и затова имам опит. Грешите всичките. Аз умрях. Наистина умрях. Еее... не точно.
В момента гледам през очите на четиригодишния ни ретрийвър Бенджи. Добро куче беше.
Как стана така? Повдигам ръце и съвсем искрено ви казвам, че нямам представа. Предполагам, съдбата има чувство за хумор. Аз просто се събудих като кучето си и толкоз, друго не ме интересува.
Опитах се да кажа на ей тая патка в средата на дивана, с кестенявата коса и набързо гримираните очи, че съм жив, да не ме жали толкоз много, обаче мога само да лая, а интонациите не ги владея още. Ожених се за нея преди десетина години(9 години, 7 месеца и 13 дни). Това си е една присъда за убийство. А така като се замисля, ако кучето можеше да прави кафе, щеше да е по-добре за него да се оженя.
Кой, мамка му, се гримира за погребение?
Онзи дръвник, дето досега ме оглеждаше критично, ми пребърква джобовете. Мисли си, че ще намери пари, глупакът... Сега ще го подредя.
- О, Бенджи, не моля те! - викна жена ми и стана, за да ме дръпне от крака на мъжа.
Той изтръска крака си от урината и извади ръката си от десния ми джоб.
- Няма нищо - сви рамене.
Няма, я! Дъщеря ми сутринта ми изкрънка двайсе лева да се прави на курва, да си купува фондьотени, мондьотени и да си загрозява лицето.
- Лошо куче! Лошо куче, Бенджи - каза жена ми.
После ме задърпа за каишката и ме изпрати в другата стая.
Седнах до бялото си канапе, а вратата се хлопна.
Жена ми не ми изглеждаше особено тъжна, да ви кажа. За смъртта ми става дума, не за заточението на кучето. Очите й не бяха мокри, нямаше тъга в тях. Първите няколко сълзи може би са били от изненада, същата, която и аз съм получил, но не й е било на сърце както на мен. Размазала ги е хубаво с грима, за да си даде вид за пред хората и да се говори колко тежко го е изстрадала.
Кой човек прави така?
Ще ме попитате защо досега говорех така за жена си и децата си(две имам). Може би съм се държал по същия начин със семейството си, докато съм бил жив?
Не. Обичах жена си. И децата си също. От обич давах пари на дъщеря си, да се облича като клоун. Болеше ме да ù забранявам. Трябваше да й бъда приятел, не пазител, нали? По същия начин се държах и с жена си. Да, може би наистина не съм бил перфектния съпруг. Не казвам това. Но се опитвах.
А за няколко часа престой в кучето си, се оказа, че съм бил перфектния глупак. Сутринта, след като получих изненадата и жена ми ме намери, от паника реши да се обади на един съсед - живееше през две къщи. Бяхме се засичали на улицата, но иначе не се познавахме.
Той дойде бързо. Мина през задната врата. Явно беше минавал и преди. Жена ми му налетя, тръгна да го целува и да му обяснява колко е паникьосана. Признавам му на нещастника, дето ми е слагал рога, че се владееше добре. Сети се първо да ми провери пулса, аз му излаях да не се занимава, от няколко часа вече бях предал богу дух, обаче той не се отказа - сърдечен масаж тръгна да прави на трупа, зениците гледаше... Може и доктор да е бил, не знам. После чак се обади на бърза помощ.
- Защо им звъниш? - попита жена ми.
- По-добре да дойдат. Доктор трябва да потвърди смъртта.
- Няма смисъл. Мъртъв е. На улицата ще останем... Извикай катафалка.
- Не още. Може да греша с пулса - каза той и набра сто и дванайсе на телефона си.
Жена ми се обърна настрани и се завайка как щели да останат самички на света.
- Добър ден, може ли линейка...
- Господи, край с нас... Как ще преживяваме... Работа трябва да си търся... - нареждаше жена ми.
- Казаха, че до три минути ще дойдат - прекъсна я кандидат-докторът. - Аз по-добре да вървя.
- Че защо да вървиш? Не искам!
Той я гледа дълго.
- По-добре да вървя.
- Хубаво.
Признавам! Виновен съм! Не се сетих тогава да го захапя за крака... Да го видим после как ще обяснява какво е правил в къщата ми! Той си тръгна, а жена ми седна на дивана и ме загледа тъпо. Бях се пльоснал на ламината, с вестника в едната ръка и чашата кафе в другата. Чашата се беше пръснала и главата ми киснеше в локва кафе. Не беше толкоз лошо, обичам кафе.
Жена ми явно тогава се сети, че не си е сложила грима и отскочи до горния етаж.
Заобиколих трупа си, исках да видя изражението си. Дали съм се страхувал? Дали съм изпитвал болка, когато съм си тръгвал от света? Погледнах лицето си - бях се ухилил до уши. Изглеждах така все едно сутрешният виц във вестника ме е убил. Е добре. Става.
Излегнах се срещу трупа си. Жена ми слезе след малко, за да посрещне лекарите, които влязоха и излязоха все едно минаваха през пазара - поогледаха тук-там, стори им се скъпо и да ги няма.
После звънна на дъщеря ни.
- Прибери се, мило. Татко ти почина... Да... Ела си, моля те.
Като гледам сега роклите й, хвърлени на леглото и гащетата на канепето, се сещам, че още не е дошла, а стана следобед.
От близките ми, явно само синът ми нищо не ми е направил. Ама той е на годинка и половина, какво да направи? Да убие някоя от играчките си ли?
Навън нещо се размърдаха. Жена ми отвори вратата и влезе с кандидат-доктора. Явно искат да се усамотят за малко...
- Съжалявам - каза той.
- Че за какво съжаляваш?
Мъжът я гледа дълго.
- За него съжалявам, естествено. Никому не пожелавам това.
Жена ми гледаше пода с обърната настрани глава и скръстени ръце. Въобще не го разбираше, горката. А аз им се хилех и на двамата с изплезен език.
- Да - сви рамене тя. - Сега ще останем на улицата. Няма кой да ни приюти. Не знам какво ще правим...
Излаях от смях. За нея явно съм бил охлюв - носил съм живота й на гърба си. Охлювът пукна и се оказва, че няма кой да плаща сметките за къщата, дето я е мъкнал на плещите си. Трябва да се намери нов охлюв!
- Ще се оправите - отвърна й мъжът.
"Ха! Отряза те, да видим сега!"
Жена ми, бившата ми жена, разпери ръце.
- Няма ли да ни помогнеш?
Мъжът я погледна, някак изпод вежди, облизвайки устните си с върха на езика си. Бас хващам, че му се искаше да я удари. Вместо това той поклати глава и отвори вратата.
- Трябва да тръгвам.
Хлопна вратата под носа ù.
- Копеле...
Тя се обърна към мен с побеляло лице.
- Какво се хилиш бе? Всички мъже сте копелета, да знаеш, Бенджи.
"Стига Бенджи да не беше куче и да имаше къща, и с него щеше да пробваш, нали? Всъщност, като те познавам, второто е достатъчно..."
Къщата започна да ме подтиска. Помнех всяко едно нейно ъгълче, всеки един хубав момент... и всички те се превърнаха в грозни спомени. Нямаше вече какво да правя тук, нито исках да остана повече. Това място ми напомняше какъв идиот съм бил.
Затова, когато жена ми отвори вратата, за да отиде при приятелките си, аз се шмугнах покрай краката й и излязох навън. Онзи, дето ми е слагал рога, вървеше надолу по тротоара. Не го мразех. Не знам защо. По дяволите, не трябваше ли да го мразя? Потърсих нещо в себе си... Имаше само безразличие. Всичко вече ми беше безразлично. И да го мразя, какво? Ще променя ли нещо? Той ли е виновен?
Хвърлих последен поглед на къщата. Фасада беше от прясно боядисани жълти дъски. С бившата ми жена избрахме този цвят и помня, че се зарадвахме много как излезе.
Сега ми прилича на затвор.
Господи... нещо въобще ще ми липсва ли? Синът ми. Но ще минавам от време на време. Сега няма как да го видя, баба му го взе сутринта.
Кандидат-докторът, както реших да си го наричам, вече се отдалечаваше затова се затичах. Тичането като куче е доста лесно, честно да ви кажа. Четири крака, леко тяло, полъхът ти реше козината... Ако трябва да го сравня с човешко усещане, бих избрал излежаването във ваната.
Както и предположих, мъжът сви в една алея - отиваше си у тях. Къщата му беше най-обикновена, не беше боядисвана скоро, но като цяло имаше поддържан вид.
Изведнъж той обърна глава, явно ме бе усетил.
Спря се.
И аз се спрях.
Гледахме се така известно време. Приличаше ми на Том Круз.
Аз сигурно съм му приличал на куче.
Облиза се, по същия начин както се бе облизал пред бившата ми.
- Ела - махна ми.
После се обърна без да види дали съм тръгнал или не. Влезе вътре в къщата, вратата му беше отключена.
Нямаше къде да отида, така че, защо не? А и можех да му прегриза гърлото, ей така, ако реша.
Затова тръгнах към верандата му.
Той излезе с две бутилки бира, остави ги до стола на верандата си и се просна в него. Гледаше някъде настрани, може би залеза, което подчертаваше факта, че ме вижда прекрасно.
Застанах до него и той отвори бирите. Подаде ми едната и каза:
- Пиеш, нали?
Наклоних глава настрани.
"Сериозно, приятел? С какво да я хвана?"
Той пък сякаш ме разбра, смигна ми, че се е шегувал и ми посочи малката си ливада.
- Донеси ми фризбито.
Една бира нямаше да ми дойде зле. А и, по дяволите, това щеше да е сигурно последната бира в живота ми. Не особено успокоителна мисъл...
Притичах до фризбито и му го донесох до крака.
- Наздраве - каза той и чукна бутилките една в друга.
После ми наля от едната в обърнатото фризби. Остави я, изчака ме да близна и тогава и той отпи.
Да ви кажа, имаше си вкус на бира. Затова заблизах здравата.
Мъжът се отпусна в стола си с бутилката в скута си. Проследих погледа му. Гледаше залеза.
- Дали е знаел? - попита ме.
Свих рамене.
"Не, но има ли значение?"
- Дали съм убил човек? Може би сутринта е разбрал, докато си е пиел кафето...
Отпи от бирата. Очите му блестяха във вечерния сумрак.
- Кой ще ми прости, ако съм го убил, а? Ти ли? - погледна ме и се усмихна. - Най-лошото знаеш ли кое е? Да няма кой да ти прости, защото човек никога не би си простил... Ако е човек.
Така си беше. Опитах се да кимна.
- Остани, ако искаш - каза ми мъжът. - Имам бира, другото ще го измислим...
Седнах, за да му покажа, че засега ще остана. Да си изпия бирата поне.
Той се засмя.
- Явно ме разбираш, а?
Поклати глава.
- Последно време не виждам много хора. Гледаш го... човек, а вътре куче. Ти какво си, а?
Излаях. Опитах да му кажа, че съм човек, ала той се намръщи от лая. Отпи от бирата си. После продължи:
- Животът постоянно си прави такива шеги и ако не се смееш, да знаеш, че много ще плачеш. Ето например тоя мъж. Пиел си кафето сутринта, с вестника в ръка и усмивка на лице. Радва се на живота, смее се.
Той поклати глава и се загледа някъде надалеч, много надалеч. Сякаш виждаше някаква собствена звезда отвъд познатите ни, та и аз погледнах да не би наистина да я има.
- После получава удар. Пада. И не умира от сърдечния удар, а от удара на главата си в една играчка, която малкият му син захвърлил на пода.
Мълчахме.
Мълчахме дълго.
После мъжът се облиза с върха на езика си.
- Това си остава между докторите от линейката, мен и теб. Жената и децата никога не трябва да получат възможност да се засмеят на тая шега, или по-лошо...
Погледна ме.
Тъкмо щеше да отпива от бирата си и спря.
- Наздраве, нови приятелю. За вас кучетата...
После се обърна напред и се отпусна на стола. Знаех, че повече нищо няма да каже.
Отпуснах глава на лапите си и се загледах в залеза. Беше хубав залез, но не се засмях.
© Николай Все права защищены