Марина винаги казваше, че се е родила мечтателка. Не винеше родителите си, които я бяха отгледали с пустините на Дюн, сенките на Амбър, войните на Вор, историята на Артър Дент и числото 42, премеждията на звездният навигатор Пиркс, приказките от Средната земя и Света на Диска, магията на Авалон, дяволчето Фют и много други знайни и незнайни герои. Дори им беше благодарна.

  От родителите си също така беше научила за любовта. Като малка обичаше да гледа сватбените им снимки и да слуша историята за това как са се влюбили и оженили, отново и отново. Как баща и срещнал майка й в една студена зимна нощ и я изпратил до вкъщи, как разбрали, че са един за друг, как се опълчили на целия свят и защитили любовта си и как година по-късно се родила тя. Нашето съкровище, казваше майка й и я целуваше по челото. Марина обичаше да ги наблюдава и да се мечтае, как един ден ще срещне човекът, който ще я обича до края на живота й и когото тя ще обича дори повече.

  За пръв първи път Марина се влюби, когато беше на 14 години. Това беше детска любов, невинна и наивна. Момчето, Кирил, беше неин съученик и съсед. Познаваше го от дете, но една сутрин се събуди и разбра, че това, което усеща, когато го види е повече от приятелство. Е, знаете какви са момчетата на тази възраст, но Марина харесваше това новооткрито чувство повече, от колкото самото момче. Тя никога не му призна, когато завършиха гимназия животът ги раздели, но тя вече знаеше колко хубаво е да си влюбен и си мечтаеше да срещне човекът, който ще й отвърне със същото.

  За втори път Марина се влюби, когато беше на 19 години. Тя вече живееше сама, учеше и работеше като барманка в едно кафене. Момчето, Мартин, беше по-голямо от нея с шест години. Не беше красив, но беше чаровен, мил и внимателен. Започнаха да излизат и след съвсем кратко време тя вече живееше при него. Част от нея се страхуваше, че всичко се развива прекалено бързо, но той я убеждаваше, че просто иска да прекарва с нея всяка свободна минута.

  Марина попадна в рутината на ежедневието без дори да се усети. Учеше, ходеше на работа, поддържаше жилището, готвеше, кърпеше чорапи и беше щастлива. Мартин не се задържаше на една и съща работа повече от месец, все по-често си стоеше вкъщи или излизаше с приятели и се запиваше с дни. Период е, казваше си тя, сега му е трудно, ще мине. И го обичаше. Стараеше се с всички сили да го направи щастлив, но той никога не беше доволен. Или храната не му харесваше или имаше прах по мебелите, или Марина беше излязла с приятелки и не си беше вкъщи, когато той се е прибрал. Започна да ревнува от колегите й. Скандалите се превърнаха в ежедневие.

  Когато за пръв път я удари, тя дори не успя да реагира от шока. Просто стоеше и го гледаше с големи невярващи очи. Същата вечер си събра багажа и се прибра в старото си жилище. Още на следващата сутрин Мартин беше пред вратата й, молеше я на колене да му прости.

  И тя го направи. За пръв и последен път, каза си. Всъщност й отне една година, разбита устна, изкълчена китка и множество синини, за да го напусне завинаги.

  Светът й се срина до основи, но тя стисна зъби, събра парчетата и продължи нататък.

  За трети път се влюби на 24 години в прекрасно синеоко момче, две години по-малко от нея. Висок, красавец, Стефан беше заобиколен от момичета, но очите му бяха все в Марина. Дълго време тя дори не го вземаше на сериозно. Малък си, казваше му, сладък си, но си малък, и се усмихваше. Спечели я с постоянството си и с по детски наивните си мисли. С него беше спокойна, беше щастлива. Той беше като слънчев лъч през топъл пролетен ден, винаги нежен, винаги внимателен и Марина го обичаше с цялото си същество.

  Прекара с него две чудесни години, преди разликата във възрастта да си каже думата. Марина искаше дом, искаше деца и семейство. Имаше хубава работа, жилище и правеше планове за бъдещето. Очите на Стефан гледаха все навън. За него нямаше бъдеще в България. Молеше я да замине, но тя не посмя да остави вече устроеният си живот в замяна на несигурността.

  И Стефан замина. Разделиха се със сълзи на очите, дълго след това поддържаха връзката си, докато не стана ясно, че той няма да се върне.

  Светът на Марина се срина за втори път. Тя ходеше като в сън, вършеше всичко по инерция. Превърна се в призрак на себе си и приятелите й започнаха да се тревожат. Опитваха се да я срещат с различни мъже, но тя просто ги отпращаше учтиво. Скри се в себе си, затрупа се с работа и се опита отново да изгради живота си.

  И тогава и се случи Андрей.

  Запознаха ги общи приятели и тя с неохота се съгласи да излезе с него, само защото я гледаше с големите си зелени очи и лека усмивка на пълните си устни, така, сякаш четеше право в душата й.

  Този мъж разпиля света й, преобърна го с главата надолу, предизвика всяка част от нея и тя харесваше всяко малко парченце от себе си, което откриваше с него. Да го обича беше все едно да чака вятъра да отвърне на чувствата й. Или океана. Или някоя звезда. Но от това не я болеше. Напротив, когато между тях всичко приключи така внезапно, както беше започнало, тя вече познаваше себе си.

  В Петър се влюби на 27 години. Пораснала, поумняла. Той беше земен, стабилен, внимателен. И най-вече искаше всичко, което тя беше готова да му даде.

  Приказката на Марина най-после започна. Купиха си жилище, заживяха заедно и съвсем скоро в треперещите й пръсти втората чертичка се появи бледа и едва забележима на теста. Тя беше на седмото небе! Имаше чудесна и лека бременност. Сякаш стъпваше по облаци. Петър обожаваше земята под краката й.

  С раждането на Филип обаче всичко се промени. Малкият не беше кротко бебе, плачеше много и не спеше нощем. Марина нямаше кърма и това я съсипваше. Постоянният натиск от страна на роднините на Петър също не помагаше. Безсънието и напрежението се отразиха и на двамата. Започнаха да се карат за всичко, залисана покрай грижите за детето и дома на Марина не и оставаше време да обърне внимание на бащата.

  Тя виждаше колко променен се прибираше той от дома на родителите си, чуваше техните думи от неговите уста и от това я болеше. Започна да й натяква, че не се справя със задълженията си на съпруга и майка, че не си е върнала теглото след раждането, че тя и детето му костват много разходи. Понякога Марина премълчаваше. Но понякога отвръщаше. Тогава започваха заплахите. Семейството на Петър беше заможно и той я заплашваше, че ще използва парите си за да получи попечителство над малкия Филип и тя няма да го види повече. Няколко пъти дори я изгони от вкъщи. Само на думи, разбира се, поставяше ултиматуми, заплашваше с юмруци и на другата сутрин съжаляваше.

  Една вечер след такъв скандал той я удари. Момченцето видя майка си, че плаче и то също се разплака. Петър изтръгна детето от ръцете й, събори я на земята и продължи да я блъска. Крещеше, че не искал дете, че искал да живее сам, че не знаел с какво се захваща, когато забременяла и че не бил готов. Крещеше, че е съсипала живота му, че само харчи пари и да си взима детето и да се маха.

  Тази нощ Марина избяга боса само с детето на ръце. Преспа у приятели. Плака през цялата нощ. На следващата сутрин подаде оплакване и се зае да приведе в подходящ вид старото си жилище. Филип беше на година и четири месеца. Една седмица спеше при нея в леглото, защото Петър не й позволи да вземе вещите си. Заплахите валяха една след друга, от него, от семейството му, от приятелите му. Причакваха я, крещяха й, заплашваха, че ще й отнемат детето.

  На втората седмица Марина влезе в старият си дом с полиция и ограничителна заповед. Събра си нещата и не се обърна назад.

  След три седмици Петър вече спеше под прозореца й с букет рози. Но Марина знаеше. Посегне ли веднъж, няма връщане, няма спиране, няма прошка.

  На 30 години Марина не се влюби повече. Тя живееше и отглеждаше детето си сама. Моето съкровище, казваше му тя и го целуваше по челото. За пореден път беше събрала живота си и беше продължила напред. Но този път си беше научила урока. Няма приказки. Любовта за нея беше изгубена кауза, илюзия. Любовта за нея беше невъзможна.