Поетът написа Стихотворение. Стихотворение с главно С. Предложи го на един вестник. То се хареса на редакторите и беше публикувано. Читателите на вестника също го харесаха и го показаха на близките си. Те от своя страна осведомиха други хора за него. Така постепенно Стихотворението ставаше все по-популярно. Поетът обаче не узна за това - той беше заминал на работа в чужбина и почти не поддържаше контакти с родната страна.

       След известно време Стихотворението - леко изменено и без името на автора - стигна до Барда. Той бе толкова впечатлен, че се вдъхнови и композира мелодия по текста. Така се роди Песента. Песента с главно П. Скоро тя се превърна в хит, който се слушаше и пееше в цялата страна. Поетът обаче не узна и за това.

       Минаха доста години. Накрая Поетът се завърна. Негови стари приятели се заеха да го приобщят към културния живот в страната. Заведоха го на един съвместен концерт на изтъкнати бардове. По утвърдила се неписана традиция тези концерти завършваха с изпълнения на Барда. А той винаги оставяше за финал Песента. Този път я изпя особено прочувствено - някой му беше споменал, че авторът на текста, когото не познаваше, се намира в залата.

       Когато чу собствените си стихове, Поетът отначало не повярва на ушите си. Но грешка нямаше. Той седеше неподвижен и слушаше, сякаш бе изпаднал в магически транс. От това състояние го изтръгнаха бурните аплодисменти, последвали последните акорди на китарата на Барда.

       Бардът направи с ръце жест, приканващ към тишина. Каза в микрофона, че на концерта присъства авторът на текста и го покани при себе си. Като видя, че един човек от публиката стана и тръгна към сцената, не се стърпя, слезе от нея и се отправи насреща му. Междувременно овациите се бяха подновили, дори усилили.

       Поетът и Бардът се срещнаха на пътеката по средата на залата и спонтанно се прегърнаха.