За последно.

20 окт. 2009 г., 16:51

Проза

783 0 1

3 мин за четене

Погледна я с онзи поглед, на който преди време тя не можеше да устои. С питащи, мокри очи, той търсеше нейните. Но тя някак не се трогна. Мислеше си, че преди време с този поглед му е прощавала и най-глупавите грешки и всичко е продължавало сякаш винаги е било наред. Сега ù се струваше изкуствен. Подправен. Самата мисъл, че се опитваше да я примами с това я отвращаваше. А беше ли искрен? Обичаше ли я?

- Какво искаш от мен?
- Да ме обичаш...
- Нима имаш нужда от това?
- Имам и винаги съм имал.
- Вече не ти вярвам.

Бяха застанали от двете страни на една локва. Дъждът тъкмо беше поутихнал. Тя го гледаше отчуждено, учудено. Той премигваше и устните му трепереха. И двамата бяха задъхани. Доста време си крещяха докато тя бягаше от него по улицата. Хората се обръщаха, оглеждайки се откъде идва тази врява. Сега и двамата бяха изморени и просто се оставиха на този разговор.

- Постоянно си мисля за теб!
- Дали?
- Не ми ли вярваш?!
- Казах ти, трудно ми е вече.

Стояха и се гледаха. Въздухът беше студен, времето - подтискащо. Сякаш всичко беше в синхрон с тази раздяла. През главата ù минаха като на лента хубавите моменти, прекарани с него, как вървяха по тази улица, смеейки се и хванати за ръка. Никога не си бе помисляла, че може да дойде края. Толкова беше щастлива. Но той вече не я разбираше. Беше станал друг човек. И това тя не можеше да отрече.

- Спри да вървиш след мен, няма смисъл.
- Защо да няма? Дължиш ми обяснение.
- Всичко приключи.
- Не е!
- Не бъди егоист... И ти знаеш, че е така.
- Не може да е така, аз те обичам...
- Само с обич не става...
- Мислиш, че съм се променил?
- Отдавна...
- Защо не си ми казала по-рано?
- Първо мислех, че си въобразявам, после изчаквах, защото се надявах сам да се усетиш, но не се получи...
- И все пак трябваше да ми кажеш!
- Ето, казвам ти сега!

Викът ù отекна в глухата тишина. Той сведе глава. Започна нервно да навива крайчеца на палтото си. Погледна я пак. Тя стоеше все така безмълвна, насила застанала от другия край на локвата. Погледът ù беше празен. Той помнеше пламъка в очите ù всяка вечер, когато я заварваше в леглото си, полугола и очакваща...

- Нека да се опитаме да поправим нещата...
- Защо си мислиш, че аз не се опитах? Ти беше толкова отнесен, толкова сляп за това, че изобщо не можа да видиш какви усилия положих да запазим всичко наше...
- Не е вярно!
- Дали?...

Мълчание. Атмосферата започваше да ги задушава все повече и повече. Тягостно. Той усещаше, че това ще бъде краят. Тя вече го знаеше.

- И какво ще бъде оттук нататък?
- Нищо.
- Как така нищо? А няма ли да останем приятели?
- Не. Не трябва.
- Защо не трябва? Аз искам!
- Но аз не.
- ...
- Всичко свърши, разбери го. Време е всеки да продължи по своя път.
- Не мога да оставя нещо такова да отмине просто така.
- Няма друг начин, така ще е по-добре.
- Значи... не мога да те убедя?
- Не, съжалявам.
- Край...
- Да, край.

Той наведе глава отново. За секунди тъмнината го обгърна, тишината също. Стори му се цяла вечност. Усети движение отсреща. Успя да се надигне, точно когато тя го целуваше по бузата. Изтръпна целия. Очите им се срещнаха. И пак - нищо. Пламъкът го нямаше. Това просто беше целувка за сбогом. Тя бързо се отдръпна. Отметна червеникавата си коса, кимна леко и се затича в тъмнината. Токчетата ù отекваха по мокрия асфалт. Той остана там, в единия край на локвата. Нещо мокро се затъркаля по бузата му. Капка дъжд? Не, беше нещо горещо. Сълза. Докосна устните му, заигра се на ъгълчето им и му разкри какво е загубил току-що...

За последно.

Свързани произведения

Комментарии

Предложения