Казват, че всичко се случвало с причина. Че няма нищо случайно, че всяко нещо и всеки човек, който пресече прага ни, носи някакъв смисъл. Нещо малко или голямо, нещо уж незначително, но ако погледнем отвъд видимото и фасадата, ще открием неподозирани истини. Поглеждам се с критичното око на наблюдател и се опитвам да вникна в себе си. Да направя дисекция на причините и следствията, на вечните, неосъществени любови, в които не ме обичат, не ме търсят и не ги е грижа. В драмите, в които аз не обичам, не търся и не ме е грижа. Опитвам се да бръкна в раните и да си науча урока. Да разбера защо са там, защо са ме ранили и защо съм позволила да ме ранят. Защо бях готова да подкупя  дявола или да богохулствам. Защо се будя посред нощ, изпитваща непреодолимото желание да се моля. Да застана на колене в тъмното и просто да се моля. За любов. За Него. Моля се да го имам в живота си. Моля се да върна времето, да сбъдна сънищата, да го слушам как говори по телефона. Моля се да му приготвям вечеря, а той да отваря бутилката с вино. Моля се да му правя кафе сутрин, да му лазя по нервите, да ме ревнува, да ме прегръща през кръста. Да ми се ядосва, че съм задръстила антрето с обувките си, да ме гледа, докато чета книга, да ме разрошва, когато съм си направила прическа. Да ме чака, докато аз закъснявам отново. Моля се да се будя върху раменете му, да ме взима за обяд, да поправя пералнята и да ме завива, когато съм заспала на дивана. Да ми мери температурата, когато съм болна. Да го е страх, че може да е ангина. Да му правя гореща супа, когато той е болен и да му се карам, че е забравил прозореца отворен. Моля се, докато не ми изтръпнат краката и ръцете ми не станат ледено студени. После се завивам през глава, мъчейки се да се стопля, но липсата му е облечена в студ. По-силна е от мен. Студеното го усещам винаги, когато мина покрай любимото му кафене, когато никой не разбира сарказма ми, както той умее. Когато пуснат онази глупава песен, която ми харесва толкова много, а той не понася. А щом остана сама, става най-студено.

   Точно затова бягам от самотата като преследвана кошута. Подредих гардероба няколко пъти, като разместих местата на блузите с дълъг ръкав и тениските поне три пъти. Не мога да преценя колко точно ми е важно белите тениски да са най-отпред. Подредих и кърпите по цветове и размери. Вече гладя прането по два пъти, започнах да пера на ръка, записах се на курсове по италиански и френски. В сряда посещавам салса клуб, а събота и неделя - декупаж. Всяка вечер поделям вино и кулинарни недоразумения от курса по готварство с някоя приятелка. 

   И така времето бърза, летейки скорострелно през дните ми. А вечер, когато е тихо и много, много студено, мозъкът ми отказва да приеме, че нямам време да мисля за него. Активира се с цялата си мощ и детайлно описва чертите му. Какъв талантлив художник, проклет да е… Не изпуска да подчертае лекото присвиване на очите му, когато ми се усмихва. И начина, по който извърта глава встрани, когато е сърдит. Не пропуска да ми напомни за властната му походка, която кара коленете ми да се огъват като клонки. Грамофонът в главата ми върти стара плоча на Ролинг Стоунс, а той топли ръцете ми в своите. Отваря нова кутия шоколадови бонбони, затваряме очи и не ги отваряме, докато не бъде изяден и последният. Той избира бонбон за мен, а аз – за него. След това цитира  Форест Гъмп, целува шоколадовите ми устни и ми прошепва, че аз съм любимият му вкус. Никога един и същ, винаги има нещо по-различно от вчера. Нещо по-сладко, нещо по-горчиво…  черен шоколад - сутрин, с лешников пълнеж - преди залез, а късно вечер – с дъх на ром.  И начинът, по който изрича името ми. Тембърът му. Дишането му. Белегът на дясната му ръка. Запаметила съм абсолютно всяка микрочастица от него.

Бялата ми кожа е попила от аромата му. Консервирала го е в мен и все още го усещам по себе си. Очите ми са малко по – зелени, малко по-кафяви, малко по-студени.

Притопена съм в него и сега, когато отново трябва да бъда себе си, аз се търся из неговите навици и страхове. Поела съм от неговия въздух, станах малко по-амбициозна, малко по - рационална. Вече предпочитам друго уиски, не забравям да заключа входната врата. Пораснах с няколко сантиметра, а някои хора дори ме мислят за забавна. Започнах да планирам дните си и сутрин да закусвам. Докато се отдалечавам от него, докато се събирам, го опознах, вглеждайки се навътре в себе си. Започнах аз да си избирам бонбоните и да си топля ръцете.  Две неща, които всяка жена трябва да умее и сама. 

   Студът е илюзия, караща ни да сме си недостатъчни. А при силна недостатъчност, човешкото сърце ще спре или ще повярва в безумия. Повярва ли една жена в безумието на своята същност, няма да се намери достатъчно добър шоколад, с който да бъде спечелена. Една самодостатъчна, горда жена, която не избира бонбон за никого, не се моли посред нощ, не се бори със самотата. Тя е вселена, изтъкана от самотност. Но не от тази, от която боли. А от онази, в която се учиш на летене, понякога на падане, но винаги дробовете ти са пълни с въздух. И просто си добре. Тази жена предизвиква сълзи, загадки и много  въпроси, и ако имаш късмета да те допусне до себе си, имаш пълното право да се наречеш щастливец. Щастливец с цяла разкошна и скъпа бонбониера в ръцете си… А към изискания шоколад си длъжен да се отнасяш с повече внимание, да му се наслаждаваш с повече себеотдаване и да не спираш да изследваш всяка различна нотка, която долавя небцето ти.

И в крайна сметка животът е шарен и шоколад дебне отвсякъде. Просто бъди нащрек, попил грешките, научил уроците и готов за нещо ново.