Денят си беше съвсем безличен – времето навън, както обикновено, беше „бързам от климатика в офиса към климатика в колата”. Помня, обаче, че докато чаках на светофарите, слагаха коледни украси по витрините на магазините, така че сигурно е било студено. Беше петък. Това помня. Изнервен, напрегнат, прогнил петък, от който драпах да се измъкна с ентусиазма на дрогирана от аерозол хлебарка, търсеща неадекватно накъде да избяга. Тик-так, тик-так и така цяла вечност. После сигурно съм минала през градината, за да взема малката. Сигурно съм се чувствала както обикновено – потискаща природните си инстинкти да си грабна детето и да бягам, преди някоя майка-гълъбица да реши, че изгарям от желание да чуя всички кафяви подробности за разстройството на малкия Гошко.

   По някое време вече съм била вкъщи. Заветен петък! Животът щеше да прескача през бездни от интересности и да ме носи на крилата си. Можех, например, да се слея с безредната армия от зомбирани граждани, разглеждащи жадно лъскавите щандове, търсещи откъде да си купят живот. Или можех да се обадя на някой и да хванем пътя за някъде. Глупости. Спонтанността отдавна се беше изпарила от приятелствата ми. „Голяма си, вече, Илияна. Трябва да се държиш сериозно и да поемаш отговорности!” – изниква назидателния глас на майка ми, закодиран някъде в подсъзнанието ми, вдясно, точно до препоръката да не се оригвам на обществени места. Тик-так, тик-так. Или можехме просто да си седим вкъщи и да гледаме телевизия. На кого му е нужна фабула през почивните дни.

   Понякога ми се искаше да избягам от живота си, да го оставя да гние там долу, в краката ми, a аз да се кача на прашното, старо колело от мазето и да въртя бясно педалите, докато гладните песове, лаещи за вниманието ми, не се изтощят да ме гонят. Мечтаех за егоистична самота, но се страхувах, че ако я намеря, тя безмълвно ще извади ледено острата си сабя и ще ме прониже, за да ме накаже за бездействието ми. Монотонността се трупаше по мен като ситен, отровен прах, от който ме сърбеше всеки сантиметър от тялото, а ръцете ми бяха пълни с толкова много неща, че нямаше как да го махна от себе си.

    Дали описвах всичко това наум онази вечер, докато седях със сгънати колене на бездушно кафявия диван в хола? Разбира се, че не. Онази вечер разглеждах снимките от сватбата на най-добрата ми приятелка от гимназията. Всъщност сигурно не е била толкова добра, щом не се бяхме чували от седем-осем години и разбирах, че се е оженила от фейсбук.

   - Марто, виж – заврях таблета пред очите на Мартин, който цъкаше ентусиазирано нещо на лаптопа до мен. – Това е Теодора, сещаш ли се? Дето така и не дойде на сватбата ни. Виж я на какво е заприличала.

   - Мхм – измрънка той неопределено.

   Тогава ме хвана яд. Ядосах се на себе си, на него, на целия свят. Погледнах по навик към малката.

   - Ния, слез от там! – и на злобния ми, леден глас ме хвана яд.

   Светлината в хола беше жълтеникава и слаба. Прекалено слаба. Половината от крушките бяха изгорели от токов удар преди повече от месец. Изчаквах да видя дали Мартин ще се сети да ги смени. Бях превърнала това в нещо като семейна игра, в която той не знаеше, че е участник. „Познайте кога ТОЙ ще се сети” – така можехме да я наречем, ако някой имаше ентусиазъм да я превърне в семейна игра с интернационален характер. Правилата бяха прости – ситуация: счупена, обстановка: битова, участници: двама. Точно щях да намеря утеха от неопределените си бесове в светлинния си проблем, когато познатата комбинация от тъп звук, секунда тишина и оглушителен рев ме стреснаха.

   - Ния! – обърнахме се и двамата с Мартин и скочихме едновременно към нея.      Опитите й да се покатери на секцията с книгите все пак се бяха увенчали с частичен успех – сега седеше с натъртено дупе и наранено достойнство, зарината в куп стари, прашни книги. С машинални, отиграни движения Мартин я вдигна внимателно от пода и започна да я успокоява, докато аз прибирах пожълтелите книги. Гневът си беше отишъл толкова бързо, колкото беше дошъл. Допирът на грапавите, стари томове ме отвлече нанякъде както в детско филмче вълшебните предмети те завличат, където си поискат. Сетих се за себе си. Някак си далечно, топло и неясно се сетих за себе си. Една по една редях книгите по рафта и се сещах за отминалите години като за минали животи, живи, цветни и свежи като гора, обляна от вечерното слънце. „Ето – Стайнбек го четях онова лято, между трети и четвърти курс, когато ходихме в онази хижа в Тоянския балкан, как се казваше...ааа, а тази я четях, когато се запознахме с Виктор...”. Вдигнах един стар тефтер, забравен и познат. Имаше издълбано електрокарче в горния ляв ъгъл, което сега беше пълно с прах и сивееше на кафявите корици. Беше рекламен тефтер от 2001-ва година. Бях забравила за него. Бях забравила, че има неща, които искам да скрия от света и запазя за себе си. Отдавна вече не откривах нищо интересно, нито в себе си, нито в света наоколо. Погледнах крадливо към вратата – Мартин беше отишъл с малката към спалнята – станало е вече време да си ляга – сетих се. Подвих отново крака под себе си на дивана и разлистих жълтите страници с големи дати по месеци. Сигурно съм била девети клас, когато съм откраднала този тефтер от баща си – тогава такива масивни и с хубави листа се намираха трудно. Отворих на случайна страница.

“Единствените хора за мен са лудите. Онези, които са луди да живеят, да говорят, да бъдат спасени, онези които копнеят за всичко. Онези, които никога не се прозяват и никога не казват нещо само колкото да запълнят мълчанието с баналност. Онези, които горят, горят, горят като приказно красиви жълти свещи, взривяващи се паяци на фона на нощното небе.”

 Усмихнах се и отгърнах на друга страница.

 „Никаква сила на света не може да ни сломи, освен нашата собствена природа, в която е заложено тъй силно да копнеем по неща, изгубени безвъзвратно и да пазим толкова много спомени."

    Хиляди мигове бяха променили момичето, което записваше цитати, които да й помогнат да разбере човешката природа и я бяха превърнали в мен. Продължих да търся припряно, докато не попаднах на почти гола страница, надраскана и повтаряна с изсъхнал син химика, точно преди да скъса хартията.

Гладна съм!

Гладна съм за кухи думи  и изхабени емоции.

Без връзка! Без очаквания! Без надежди! Без идея!

А може би бесовете си ме гонят цял живот...

„Празна е. И ако я почукаш с показалец, ще усетиш как бие на кухо като изсъхнало от старост и умора дърво. Не ти трябва вече. Можеш да я изхвърлиш на улицата и да продължиш живота си. А тя, душата ми, ще лежи там, на пътя  – протрита от стъпките ти, изхабена и прашна. Няма да плаче, нито да те вика. Ще се свие в празнотата си и ще се опита да намери отново себе си. Да забрави. Да продължи. Може би дори ще се надигне и ще изтупа пласта от теб, който е полепнал навсякъде по нея и ще се опита да направи няколко глупави крачки напред, преди да се строполи отново в прахта. Глупава душа! Казвах й хиляди пъти, че ще се докара до тук с любовта си към теб. Неразумна, упорита и явно без никакво чувство за самосъхранение. Но ти знаеш всичко това, нали? Виж я, глупачката. Пак се опитва да се надигне. Опитва се да скрие болката, която се изписва по лицето й при всеки опит за волево движение.  Мисля, че се опитва да ти се усмихне. Отвращава ме. Наистина ли не я виждаш? Как би могъл? Нали си с гръб към нея. Нищо. Тя и това ще ти прости.”

   Помнех много ясно нощта, в която бях писала това. Пияна, нещастна, истерична нощ преди повече от седем години. Една от онези нощи, в които не можеш да понесеш унижението, на което сам си се обрекъл, а единственото нещо, което е по-невъзможно да понесеш е това, че си бил отхвърлен, изоставен и наранен. Нощ, в която те боли толкова силно, че ти се иска да разкъсваш себе си толкова дълго, че да се разделиш на милиони атоми, които ще са безчувствени и безволеви. Дали тогава съм разсъждавала детински или сега безчувствено? Защо ме обхвана жал за наивното същество, което е писало тези забравени от бога, банални до тъга любовни душевадия. От съседната стая Ния се съпротивляваше усърдно на съня. Защо тогава някой не ми беше казал? Защо не съм знаела тогава? Защо съм си губела времето в напразни драми? Защо толкова години път след път съм си събирала разбитото сърце? Нямало ли е кой да ми каже, че човек никога не лекува болката си? Че хората, които обичаш са като киселина, която се стича бавно, капка по капка по душата ти и я разяждат безвъзвратно. Че всеки следващ опит да обичаш е просто опит да си спомниш какво е да си обичал първия път?

   Мартин нахлу в стаята и аз инстинктивно заврях тефтера между възглавниците на дивана – така се скриват мисли от хората.

   -  Ния иска мама да я приспи.

   -  Отивам.

   В спалнята беше тъмно и свежо. Щорите не бяха спуснати и светлините от

уличните лампи блуждаеха неканени из стаята. Малката се беше изморила от съпротивата и почти се беше предала на съня. Завих я и изчаках да спре да мърмори. Отвън мина кола и освети за миг стаята. Срещнах лицето си в голямото огледало срещу леглото – застинало, уморено, преждевременно остаряло, изненадано колко нещастно изглежда. Колата отмина и стаята отново потъна в сенки.

След това всичко просто се случи – необмислено и неизбежно - внимателното затваряне на вратата на спалнята, влизането в хола, размазаното мерване на глупавите опити на Матрин да скрие някакъв сайт за запознанства, думите ми, казани от някой друг през моята уста, учудения му, неразбиращ поглед, туптящото ми до пръсване сърце...

   Дали чувството за недостатъчност е душевната проказа на човека? Дали пък не е само моята проказа? От малка познавам, че съм истински нещастна само, когато всички около мен ми изглеждат щастливи. Дали пък неудовлетвореността не е естественото отражение на неспокойното, вечно искащо повече его? Или като в лексикон единствения начин за растеж е чрез болката от това да оставиш сигурността, която не те прави щастлив? Всъщност и тези мисли минаха през ума ми доста по-късно. В онзи момент единственото, за което мислех, беше въздух – реки от свеж, чист въздух, преливащи вътре в мен – без страх, без паника, без идея. Смисълът е надценяван!

   -   Мамо, аз и утре ли трябва да ходя на детска градина? – прекъсва мислите ми

Ния.

   -  Да, Ния, и утре.

   -  Ами вдругиден, мамо?

   -  И тогава.

   -  Мамо, защо трябва да правим едно и също нещо всеки ден?

   -   От страх, сигурно.