За сбогом
Издишвам те. Издишвам се. Лишавам се от всички привилегии. И замирам в очакване. Боли в малките пролуки тишина. Крещи и бавно изпива остатъците кураж. Не разбираш ли, че смелостта ми се ражда от отклик на лешникови очи? Не видя ли? Не чу ли последните стъпки вяра, които така наивно жигосаха цялото ми присъствие? Които отсега нататък ще се кланят на бляскави призраци. Умопомрачени. Забравили себе си, забравили мен, опитващи се да забравят теб...
Всяко старание се размива. Всяко страдание умира непочетено... И безпътен е дългият прилив...И обезкоренена е всяка малка сълза. Дръзнах да те искам само за себе си... Огорчението се изгубва всеки път някъде между прошката и желанието да вярвам в илюзии.
Ранена гордост нямам!
Твоето заминаване може би е начин да се завърна при себе си... Крещя в окови и не искам да се върна. Душата пристана на лешников цвят. А всеки поглед назад е нова рана... И нов ден самота.
Парченца обичане се стопяват в мъгла. Не искам цигулки да плачат. Оглеждам се в стъклена длан и се пропуквам. Страх ме е. Винаги ме е страх. Не от болката, не. От смъртта на чувството.
И птиците ще ме гледат с изумрудени зеници. И плашат ме всякакви красиви лица. Присънват ми се слънчеви утрини и дълги неизживени лета...
Знаеш ли? Ще заровя всички малки ранички в пясъка. И ще зачакам дъга. Може би някой ден морската пяна ще ги намери. И ще им даде нова душа...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ралица Стоева Все права защищены
