За шестата смърт ще живея - 1 глава

Още докато приближаваше към тях, Бартак усещаше, че ще се заядат с него. Не му пречеше. Докато бе на село, минаващите търговци винаги пробваха остротата на езика си и той беше изградил защитна реакция. Не оставаше длъжен никому и затова го изпратиха да воюва.

Бяха трима, мотаеха се безцелно, но го следяха с крайчеца на очите си. Пътят му минаваше през тях, ако не се беше загубил. Реши пръв да ги заговори:

• Накъде е втора реторха?

Спряха се, гледайки го наперено. Най-големият от тях, очевидно тартора, отговори:

• Добър ден, извинявайте, на село не ви ли учат на обноски?
• Добър ден, накъде е втора реторха?

Бартак мразеше празните думи. Или казваш нещо, или не, бърборенето без мисъл оставяше на глупаците.

• Ти май си нов тук? – посочиха му очевидното. – При кои те назначиха?
• Мечоносците.

Този отсреща имаше подготвена реплика:

• Досега държал ли си нещо поголямо от патката си?
• Да.
• Какво, моята патка ли?

Другарите му се разсмяха, доволни на остроумието. Бартак не се сдържа:

• И устата ти е голяма, май често си я лапаш?

Ако бяха търговци, щяха да изругаят и да си продължат по пътя, но тези тук се нахвърлиха неочаквано и го смазаха с юмруците си. Удряха навсякъде, с ръце, с крака, Бартак не успяваше да се защити. Научи урока си по трудния начин, но пак бе ядосан. Нищо не можеше да направи, освен да прикрива главата си, сгърчен в прахта.

Спаси го строг глас:

• Спрете веднага! Ще ви накажа всичките.

Отдръпнаха се рязко, оставяйки падналото тяло.

• Кой си ти?

Едва успя да отговори с пресъхнало гърло, по-скоро прошепна:

• Бартак Отрел. Нов съм, търся втора реторха.

Мъжът, който ги бе разтървал, изглеждаше важна личност.

• Далеч си от втора, тук е девета, на дърводелците. Брой големите шатри, от девет към две! И си затваряй устата, не си на полето с козите!
• Добре, благодаря!

Бартак се изправи с мъка. Дрехата му беше разкъсана, от челото му течеше кръв. Погледна тримата си нападатели, които стояха на разстояние. Едрият му направи знак с ръка, че скоро ще довършат започнатото. Но в това „скоро“ Бартак щеше да има меч и думите щяха да текат по нов начин.

Продължи напред, следвайки съвета на мъжа. Разположената на стан армия заемаше голяма площ, покрита с подредени палатки, между които димяха огньове и щъкаха хора, млади и стари.

Една реторха се състоеше от хиляда мъже, в един даркин имаше десет реторхи. Кралят притежаваше осем даркина. Толкова бяха обяснили на Бартак, когато го назначаваха.

Преди това го разпитаха на колко години е, с какво се е занимавал, какъв е рода му, опипаха мускулите на ръцете, все едно го купуваха.

• Не е достатъчно як, но като се поохрани ще стане – отсече един от писарите. – Имаме дупки във втора, пиша го там.
• Много мрат в тази втора, не остават кадри за другаде. Пращай го, дано се позадържи!

Говореха сякаш го няма, все едно беше бездушна стока, но поне не го залъгваха, държаха се прямо и това му хареса.

Писарят реши да поясни:

• Мечоносците са винаги втора линия в битките, след копията. Заплащането е подобро от на тиловаците, но рискът е голям. Затова трябва да тренираш здраво и ще оцелееш дълго.
• Ще се справя.

Бартак нямаше да се предаде или уплаши. Може да имаше едва шестнайсет години, но се чувстваше мъж. Оставаше да го докаже.

Сега вървеше и броеше големите шатри, в които седяха командващите. Други не се заядоха с него, само го измерваха с поглед. Сигурно изглеждаше жалка картинка.

На него му беше интересно. Мина край конницата, двойно по-голяма част заради животните с тях. Дори на лагер изглеждаха внушително. Мъжете носеха части от броните си, мнозина точеха дълги остри мечове, други се грижеха за конете си. Нямаше младоци сред тях, бяха елитна част от дълго обучавани благородници.

Лагерът на стрелците рязко контрастираше, като краен квартал, пълен със занаятчии. Всички тук работеха, облечени в обикновени селски дрехи, на дълги маси от каруци изработваха нови стрели, които поставяха в огромни плетени кошове. По-нататък сплитаха тетиви за лъковете от изсушени животински черва. Поне на такова приличаше. А след тях вече се чуваше звън – дрънчене на мечове.

Достигнал втората шатра, Бартак се поколеба за миг. Около него всичко му беше чуждо, но и вдъхновяващо. Групи от младежи, хванали мечове и щитове, се учеха да замахват срещу зрели мъже, които не спираха да крещят недоволно. Никой нямаше вид на човек, смятащ да умре скоро.

• Нов ли си? – стресна го висок, красив млад мъж, чието полуголо тяло бе покрито с капчици пот. Държеше здрав учебен щит от дъбово дърво, а мечът му беше прибран в кожена ножница.
• Нов съм – кимна Бартак.
• Трудно се разбира, изглеждаш токущо излязъл от битка. Но аз имам дарбата да помня лица и твоето го нямам в колекцията.

После подаде приятелски ръка, на лицето му грееше усмивка:

• Казвам се Плерах. Добре дошъл!
• Бартак.

Стиснаха длани, силно, по мъжки.

• На теб ли трябва да дам това?

Бартак извади навит на руло лист хартия, малко смачкан при боя. Плерах поклати глава:

• Не, аз съм като теб. Представи го в шатрата на командирите! Това е присъствения ти документ, в него ще отбелязват когато получиш заплата.
• А ако го запълнят или умра? Нов ли ще ми направят?
• Да не те стряскам отсега, но не съм чувал някой да е взел толкова много заплати. Аз служа от три години и моят лист е наполовина.
• А ако умра? – държеше да знае Бартак.
• Предполагам просто го изхвърлят – повдигна рамене Плерах. – После ще се видим пак.

Шатрата тънеше в сумрак отвътре, въпреки широко отворения вход и множеството запалени свещи. Имаше големи дървени маси, но не от грубо одялани греди, а гладки и лакирани, макар с очукани от пренасяне крака. Бартак само веднъж бе виждал такава изработка, привилегия на богатите.

• Влизай, влизай! – подканиха го мъжете, седящи с инкрустирани чаши пред голяма карта.

Един от тях стана и заобиколи, за да пресрещне младежа:

• Носиш ли си документа?

Бартак още го стискаше в ръка и можеше да се види. Подаде го. Мъжът разгледа внимателно написаното и повдигна вежда.

• Можеш да четеш и пишеш?
• Мога.
• Ще свърши работа. Засега отиваш при Гаурис, той остана сам. Спите в палатки по двама, ако не знаеш. Ток ще те заведе. Ток?

Друг младеж се появи в сенките с кана в ръце.

• Остави това вино и покажи на новия палатката на Гаурис!

Мъжът се обърна за последно към Бартак:

• Аз съм твоят стотник. Каквото наредя, се изпълнява без въпроси и колебание. Слушай ме и ще живееш подълго!

Всички говореха за това живеене като постоянно напомняне, че смъртта е наблизо, сякаш някой може да забрави. Нали са в армия, ще водят битки, нормално е да я приемат?

Бартак последва замислено Ток, а стотникът се върна на масата. Навън вече не миришеше толкова на смърт, въздухът бе чист, въпреки прахоляка, вдиган от безбройните крака. Скоро щеше да се здрачи.

Всички палатки бяха еднакви, но Ток вървеше уверено.

• Как се казва стотника? – попита Бартак, колкото да завърже разговор.

Веднага забрави името, но Ток го улесни:

• Наричат го Лудия. Само да не го чуе от теб! Ето и твоята палатка.
• На кого палатката? – изръмжа някой отвътре.
• Дебел, имаш ново приятелче.
• Да влиза, надупен и със смъкнати гащи!

Преди Бартак да реагира, другият се измъкна. Изненадващо за плътния си глас, се оказа слаб и дребен човечец.

• Дай да те прегърна, спасяваш ми живота!

Ток се измъкна, да не пречи на запознанството, а объркания новак попита:

• Защо ти спасявам живота? Още не мога да свикна с чувството ви за хумор.
• Сериозен съм. Досега сам мъкнах целия багаж. Не си мисли да скатаваш, че някоя сутрин може да не се събудиш! – смигна му лукаво.
• А защо Ток те нарече Дебелия?
• Защото ям за трима. Не ме оглеждай такъв, щом съм във втора реторха, значи не съм слабак като стрелците. Личен багаж имаш ли?
• Не нося нищо, нали е забранено?
• А бе забранено, ама можеше да скриеш малко пиячка. Така не се печелят приятели.
• И да бях скрил, вече щях само да мириша на нея. Сбих се с дърводелците.

Дебелия се ядоса:

• Мамицата им мръсна на тия дървени глави! Не може да се заяждат с мечоносци. Тия кръв не виждат в битки, кротко си строят отзад. Успя ли да помлатиш малко?
• Бяха трима и ми се нахвърлиха изведнъж.

Прозвуча рог откъм голямата шатра.

• Ще разказваш след малко, викат ни за вечеря. Какво правиш?
• Броя палатките.

Дебелия се спря с недоумение.

• Защо?
• За да мога да намеря нашата после, ако се разделим.
• Умен си. Май ще поживееш подълго. До колко можеш да броиш?
• Колкото кажеш.
• Баси!

Нямаше маси или нещо такова. Наредиха се на опашка пред един казан, а готвач сипваше с черпак и раздаваше чинии. После всеки ядеше където намери, само трябваше да върне чинията си. Докато чакаха реда си, чуха рогове и от другите реторхи. Всички следваха еднакъв ритъм.

Дебелия сръчка новия си спътник:

• Май тебе викат.

Бартак се обърна и видя през няколко човека онзи, който го бе заговорил пред голямата шатра. Вече не му помнеше името.

• Елате да вечеряте при нас, запалили сме огън!

Звучеше приятелски и му хареса. Погледна към Дебелия, който повдигна рамене и каза кратко:

• Нямам против.

Започваше добре. Смъртта си беше легнала да спи.

В тъмната нощ, огрявана само от бледи, трепкащи звезди, огънят привличаше хората като нощни пеперуди. Насядаха край него с парещите си чинии, а пламъците осветиха младите им лица.

Старият познайник на Бартак, с благороднически вид и поведение, които всяваха мисли за потеклото му, представи останалите:

• Това е Зертон, моят другар, до него седи Фронтик, а онзи, който ще ни почерпи тази вечер е Лейбан, наричан Звяра. Ако не го закачате, може да мине за приятен човек.

Дори на тази светлина, Бартак можеше да види множеството белези по лицето на Лейбан. По-впечатляващи бяха очите му, пълни с пустота, но не смирени, а с мрачна болка, утаена в дъното им. Беше преживял нещо лошо, което го е променило. Тепърва щяха да се опознават.

Другите не бяха интересни, двайсет и няколко годишни млади мъже, набити и широкоплещести. Фронтик имаше гъста брада, която подвеждаше за възрастта му.

Преди да започнат да се хранят, Звяра измъкна пълен мях и го подаде на седналия до него Бартак.

• Внимавай, силно е! – предупреди Плерах. – Само глътка и предаваш нататък.

Беше вино, гъсто и ароматно, стичаше се като мед в устата, но веднага размътваше мозъка.

• Това не е ли забранено? – Бартак облиза устните си, след като преглътна и подаде меха на Дебелия.
• Много неща са забранени, ако питаш командването. Всички онези, които ни помагат да издържаме полесно на гадостите. Войната не е приятна работа, скоро ще се увериш.

Плерах остави чинията си на земята докато говори и хвърли няколко съчки в огъня. После пое меха, стигнал до него, отпи голяма глътка и продължи:

• Ако имах възможност, нямаше да остана дори за миг. Толкова много вино ме чака за изпиване, толкова девойки въздишат по липсата ми…

Зертон го сръга с лакът и той се засмя:

• Добре де, не са девойки, а козички. Аз знаех найдобре къде да ги заведа, обичаха да им говоря и разбираха всичко. Толкова за мен, разкажи ни нещо за себе си!

Дебелия погледна Бартак и изфъфли с пълна уста:

• Кажи им за дървените глави!
• Няма много за разказване.

Младежът им сподели с подробности за срещата си през деня, предавайки целия разговор. Това накара компанията му да избухне в смях, дори Лейбан изкриви уста в усмивка.

Зергон запляска с ръце:

• Добре си им го казал. Дърварите трябва да се поставят на място.
• Те какво точно правят в армията?
• Строят. Сглабят маси и столове за командването, правят обсадни машини когато е необходимо, но не се бият. В девета изпращат страхливците.
• Заканиха ми се, че ще се срещнем пак.

Плерах се намеси:

• Разбира се, че ще се срещнете. Но вече няма да бъдете трима срещу един. Макар че след няколко дена ще си готов да ги ступаш.

Мехът правеше трета обиколка и бе олекнал значително. Най-голям принос имаше Звяра, който отпиваше повече глътки от другите. И лицето му ставаше все по-мрачно, нямаше звезди или пламъци, които да го осветлят.

Бартак бе любопитен каква е неговата история, но не посмя да попита. Засега остана само с разочарованието, че Плерах се оказа обикновен пастир, а не таен благородник, биещ се редом с простолюдието.

Доядоха вечерята си в мълчание, езиците им бяха надебелели от виното. След това Зертон срита угасналия огън, стана и се изпика върху него. Останалите завикаха възмутено, когато вдигнатия пепел ги задави и скочиха надалеч.

• Лягайте си!

Тръгнаха си по палатките. Освен Лейбан, който не помръдна, надигайки почти празния мех в тъмнината. Погледът му безжизнено лежеше в една точка, в нищото и зад него, откъснат от съзнанието. Сякаш не осъзна, че другите вече ги няма наоколо.

После мъжът се изправи бавно, също се изпика върху димящите въглени и с клатушкане се запъти към своето легло.