Събуждам се от неясен тътен. „Пак ще вали” - предвидливо се завивам презглава. От дете се страхувам от гръмотевици. Преживяла съм едно земетресение, един потоп, два фирмени фалита и един преход, продължил двайсетина години.
Сега, като се замисля, най-хубавото е, че останах цяла. Някъде оттогава датира ненавистта ми към снимките – тоя идиотски навик да консервираме мига без мисъл за бъдещото му бомбиране поради нови обстоятелства или нетрайност на чувствата.
Спомням си деня, в който махнах сватбената снимка от рамката. Отзад бях драснала датата - 28.11.1987 г. Беше в хубава дървена рамка с позлатени краища.
- Защо го направи?
Мъжът ми най-после беше забелязал липсата ù.
- Бях ядосана – казах леко небрежно, за да не прозвучи заядливо. Логично обяснение на един нелогичен ум. – Проблем със спомените ли имаш? Опитвах се да махна лейкопласта от крака си и той се отлепи заедно с кожата. – Оох!
- Просто не ми харесва рамката да стои празна - отбелязва сухо. - Какво ще сложиш на нейно място?
- ...