Очакваната буря връхлетя над притихналото планинско селище чак в късната привечер. Внезапно връхлетелият  леден вятър усукваше дъждовните потоци в жилави плетеници, които блъскаха по  прозорците и вратите като мокри камшици.  Хората се спотаиха по  домовете си, уплашено заслушани в многогласния рев на стихията, която за минути превърна стръмните улички в кални свлачища, помъкнали де що видят по пътя си.  Единствено в малката кръчмица, кацнала  в края на хълма  над обширната блатиста долина в подножието му, никой не обръщаше внимание на случващото се навън. Както  всеки  петък редовните й посетители  засядаха да бистрят наболели теми и въпроси още от ранния следобед , предимно в компанията на любимата люта местна ракия.  В този вечерен час градусите и на настроението, и на спора, се бяха повишили значително, още повече, че на дневен ред отново бе една от най-разчепкваните теми по тези места – за изчезналия град, който според местните легенди преди няколко столетия бил погълнат от разрастналото се блато в долината.  Работата беше там, че повечето по-млади  жители бяха доста скептично настроени относно  достоверността на тази история, за която, така или иначе, липсваха конкретни факти. Единственият източник на информация се оказваха предаваните от уста на уста страховити разкази на очевидци, сблъскали се със странни същества в близост до блатата. Според  общоприетите предания този град бил прокълнат да изчезне заради негостоприемството на  жителите му, отказали да приютят млада жена и болното й дете в една бурна зимна нощ. По това време над страната се вихрела страшна болест, която покосявала наред  и млади, и стари, и хората не искали да пуснат  в дома си непознати, рискувайки здравето и живота на близките си. За беда младата жена  с болното дете била една от сестрите на блатните вещици, населяващи тогава малка, мочурлива местност отвъд долината. След онази нощ детето така и не оцеляло, и разлютените вещици стоварили тежко проклятие върху града и неговите жители.  За една нощ блатото набъбнало като огромен цирей, достигнало до стените на града и го поело в лепкавата си паст. Разбира се, както при повечето такива истории, носеха се слухове за несметни богатства, заровени в блатото, защото навремето този град процъфтявал благодарение на сръчните си занаятчии и търговци.  От време на време някой окъснял жител на селището подхвърляше някоя приказка за стара златна пара, блеснала на лунната светлина или за някой накит, окичен на черния папур насред блатата, но никой не дръзваше да се приближи и да ги вземе и то не само за да не пропадне в блатото. Разправяха, че  се случва някой от  погребаните под блатото прокълнати жители на пропадналия град  да се появи по късна доба и да се опита да примами  окъснял пътник в тресавището.  Тъкмо около  такъв един разказ се въртеше спорът тази вечер, набирайки сила. - Демон беше, казвам ви, че беше демон! – Вато дърводелецът не разказваше тая история за първи път, но слушателите му , които я знаеха наизуст, всеки път се включваха с охота по темата, като актьори, които само чакат да им подадат репликата.  - Хайде бе, Вато, за деца ли ни имаш! – изломоти Стиго клисарят. – Ако беше демон, досега да те е дигнал!  - Тъй, тъй – поп Стайо се облегна тежко на стола и той болезнено изстена под мощния напор. – Право казва Стиго, шега с демоните не бива! Има го в Книгата, писано е! - Чакайте бре! – рипна Вато като ощипан. – Ми аз нали точно туй ви говоря! Мина  половин година от тогава, ма още не съм съвсем на себе си. Страх ме е да спя нощем, щото заспя ли – хоп, демонът почва да ме дърпа. При себе си ме вика. Добре, че мойта  Лизи спи леко, та ме е връщала от вратата. Виждам та, вика, Вато – хем спиш, хем ходиш и страшно едно такова дишаш, все едно, че някой те е стиснал за гушата… - Е, то и мен нощем ма викат – прокашля се Каел вдовеца в буйния си мустак. – Ма откак Рози я няма  да ме спре, светла й памет… Кръчмата се разтресе от смехове и дюдюкяния. Откак остана вдовец, а и отпреди това Каел беше любимец на жените и беше публична тайна, че и булки, и моми все го притегляха и все не можеха да си го поделят.  Макар да беше навлязъл в средната възраст, все още беше левент и стъпваше напето и тежко, а и знаеше как да разтупти женските сърца. - Ама сте говеда и това си е – изломоти Вато, който съвсем се беше разгорещил и вече заплиташе език. – До един на тарикати се правите, ама я някой да каже стиска ли му да мине край блатата вечер по тъмно? А? Мъжете се смълчаха.  - Че то…що пък трябва да се минава по тъмно край блатата бре, Вато? – извиси гласец младия даскал. – Хич да не е, може да пропаднеш. То аз по светло съм се хлъзвал в оная кал, па камо ли в тъмница! Отвсякъде се чуха  одобрителни възклицания и реплики в потвърждение на думите му.  - Че кой е луд да търчи нощем из блатата за тоя, дето духа! – най-сетне се обади и господин Мишковски, който обикновено заемаше неутрална позиция, понеже  работеше в адвокатска кантора в града и гледаше отвисоко на тия селски истории.  - Тъй ами! – изцирика Рачо Физкултурата  - местната спортна звезда. Навремето бе спечелил челно място в национален маратон.  Медалът му все още висеше в училищната витрина наред с други местни заслуги, въпреки, че спортния дух отдавна бе напуснал Рачо, заменен от хазартен, към който проявяваше същата страст и упоритост, каквато навремето бе проявил към бягането.  – Ако направиш облог, някой може и да се съгласи, кой знае! Предложението бе одобрено единодушно, вдигна се поредната наздравица – тоя път за добрата идея, и всички зачакаха Вато да каже тежката си дума по въпроса. - Нищо не заслужавате, щото сте неверници! – избумтя  сърдито Вато. После отпи, примлясна и додаде – Ама айде, от мен да мине!  Да се знай - давам Берлиоз на тоя, дето мине нощем по пътя край блатата! Берлиоз, Ватовото трудолюбиво магаре, бе известно с кроткия си нрав и противно на прословутия магарешки инат слушаше стопанина си като вярно куче.  Несъмнено щеше да е полезна придобивка за всеки от тук присъстващите.  - А за да няма шмекеруване тоя, дето ще отиде, трябва да се върне с три черни папура от блатото. Щото ви знам какви сте тарикати – допълни Вато и триумфиращо отпи нова яка глътка.  – Ее, що млъкнахте, бре? Няма ли някой да се навие, а? - Аз!  Всички подскочиха като един и впериха погледи в новопоявилата се дребна фигура на прага на кръчмата. Човекът бе забулен с качулка и много-много не се виждаше от него, освен, че изглеждаше като най-обикновен скитник. Докато го оглеждаха, свали  качулката  и мъжете съвсем се изумиха.  Под качулката се разсипа светъл водопад от къдрици, сред който се усмихваше сияйното личице на красиво момиче, което едва ли имаше повече от тринайсетина години.   - Уф, щях да забравя! – пъргаво свали от рамото си голяма платнена торба и измъкна отвътре три черни блатни папура, които подаде на Вато.  Той ги стисна, без да ги забележи изобщо. - Ти пък отде се взе по туй време! – изрече най-после толкова развълнуван, че чак стана от стола. – Отде дойде, а? - Минавах наблизо и случайно чух  – усмихна се малката. – Иначе живея в Арнеа – прокълнатия град. Може би сте чували. - Не думай! Стига бе! – дочу се от различни страни. – Виж ти! Значи си демон, а? - Ами, нищо подобно – момичето се разсмя и седна на крайчеца на един стол до Вато. – Просто се промъкнах през една пространствено-времева пролука. Нали знаете,  с годините тези пролуки малко по малко започват да изтъняват и ако човек е внимателен, може да си позволи една малка разходка навън.  Никой от тук присъстващите не бе чувал за подобни пролуки, затова всички я зяпаха мълчаливо и неразбиращо, загубили ума и дума.  Единствен Вато с внезапен проблясък на прозрение,  дошъл може би от поредната здрава глътка, възкликна: - Ако си оттам, значи си виждала демона! Онзи, дето ме пресрещна до блатата оная вечер, като окъснях!  Огромен, черен, космат, с ей такива ръчища, а зъбите му… - Флопси! – малката отново се засмя и сякаш сто пеещи камбанки запяха в малкото помещение. – Трябва да е бил той! Флопси е горила и съвсем не е опасен, въпреки, че е малко големичък наистина.  Подари ми го моят вуйчо, когато Флопси беше бебе. Но откак поотрасна започна да разбира много неща и…Хващала съм го да се опитва да се измъкне през времева пролука, сигурно от мен е видял! Вато се втренчи невярващо в нея, докато премисляше чутото, което определено никак не му хареса. Горила, как не!  - Чакай, момиче – адвокат Мишковски се приближи до момичето и заговори с най-професионалния си глас. – Да не би да казваш, че в близост до нас се разхожда горила на свобода? Даваш ли си сметка до какво може да доведе това? - Няма защо да се страхувате от Флопси, той е безобиден, като дете е! – разпали се малката. – Освен това няма как да стигне до селището ви. Нито едно живо същество от Арнеа не може да излиза извън пределите на блатата. Отвъд тях не можем да съществуваме. - Ами че тогава… - проточи Мишковски, гледайки подозрително малката среднощна посетителка. – Ти как се измъкна? - Не съм се измъкнала  - мило каза момичето и широко се усмихна. – Вие дойдохте! Мъжете мълчаливо замигаха на парцали, опитвайки за пореден път да проумеят случващото се. В настъпилата тишина викът на кръчмаря избухна като бомба: - Олеле, майчице, вижте! – завайка се той, втренчен в пода.  Всички като един проследиха погледа му и видяха как той бавно, но сигурно се покрива с лепкава блатна слуз.   - Ама какво…Как така…Не може да бъде!  - мъжете се захлъзгаха по мокрия под, а Рачо, който стигна първи до вратата и я отвори широко, изохка и замръзна на място като побит. И тогава всички видяха не познатата гледка пред малката кръчма, а ширналото се от всички страни блато, което на едва процеждащата се лунна светлина изглеждаше безкрайно…Явно  пороят и свлачищата бяха довлекли любимата им кръчмица в самото сърце на блатото, без дори да усетят. Златокоска пъргаво мина между тях и излезе навън: - Спокойно, просто вървете след мен, знам как да ви изведа от блатото. Но бъдете много внимателни, защото тук всяка крачка е от значение. Знаете, нали? Тя се засмя и ги подкани, а те, послушно подредени в равна нишка, запристъпяха след нея, стараейки се да не нарушават редицата.  Последен щъпукаше Вато, който, въпреки че беше изключително съсредоточен върху правилното движение на не съвсем стабилните си крака, не престана да мърмори: - Ха сега да ви видя! Не вярвали, а?!