***

Тишината разчупва очакванията ти. Ограбва, както само тя е способна. Влиза в дома ти, в стаята ти, в градината с пясъчника...

Върви редом с теб по улиците, притиска слепоочията ти и отстоява собствената си територия.  Прокрадва се в мислите, в чувствата и в очакванията ти... Като че ли не забелязва дълбоката бездна, която оставя след себе си ! - и ти не я забелязваш...

А толкова много ти се говори!

Ние хората изговаряме помежду си много излишни неща, всъшност думите - носители на най-важната информация - изчезват без дори да са докоснали сърцата ни.

     - Хей, малкият, още ли спиш!? Ставай, че баба ти ще омете мекиците сама!

Обичах да си поспивам. Сутрин, на полето под овошките на дядо. Това лято се бяха навъдили крадци, обикаляха селата с каруците си и обираха наред всичко, що ставаше за ядене. Ние с дядо спяхме в ябълковата градина и пазехме. Спомням си, че се надтичвахме до вкъщи, аз естествено стигах пръв и лакомо се нахвърлях върху мекиците, а баба се усмихваше мило на дядо и му поливаше да се измие...

Един ден реката ги отнесе. Така ми каза мама или татко, не помня вече. Отидох до нея и хвърлих камък във водата, взех една пръчка и удрях, удрях, виках ги по име, но така и не се върнаха...

Бяхме бедни, татко работеше в друг град, идваше си само по празници. Помня с какво трепетно очакване броях дните, правех планове как ще си говорим „по - мъжки" , как ще отидем до магазина, хванати за ръка и ще ми купи бонбони и лимонада... Вечер мечтаех за пушка от орех, като на Павелчо и прашка. Когато си дойдеше щеше да ми ги  направи и заедно щяхме да стреляме по гаргите...

Той се прибираше все по-рядко, сядахме на масата, мама мълчаливо сипваше яденето, а аз още по-мълчаливо чупех от хляба и едвам преглъщах. Татко хапваше набързо и излизаше. Знаех, че ще отиде в кръчмата и ще се прибере късно, знаех, че на сутринта мама ще е тъжна и ще прикрива синините по врата и по ръцете си, а баща ми щеше да е далеч...

После спря да си идва и по-добре.

През лятото започнах работа в зеленчуковите градини. Изкарвах пари за мен и за мама. Имах само зимни обувки и за да не давам пари за летни, ходех бос. Печелех добре и успявах да си купувам сам учебниците и дрехите. Така се изтърколиха годините, наближаваше време да поема сам по своя път. Една вечер заявих на мама, че ще опитам в големия град. Тя стана и мълчаливо започна да ми оправя багажа. Сложи ми баница, няколко буркана с месо и туршия. Знаех, че пред мен няма да покаже слабост, затова само я прегърнах и си легнах. Цяла нощ чувах как снове из стаите и подсмърча тихичко.

На сутринта ме изпрати до автогарата. Не каза нищо, само ме целуна по челото и ме прекръсти. Тръгна си преди автобусът да потегли. Гледах след нея и мислено се прощавах. Бяхме свикнали да не говорим много...

Лесно си намерих работа. Имах самочувствието, че ще се справя с всичко, стига да ми дадат шанс да се науча и понеже не говорех много се справях бързо, само с наблюдения. Започнах да свиквам с шума и мръсния въздух, с липсата на мама.

Една вечер се прибирах от работа с градския транспорт - сутринта колата ми не беше запалила. Беше студено и зимата малко по малко завземаше полагащата й се територия. Стоях на спирката и прехвърлях разни задачи в мислите си, когато я забелязах. Тя пристъпваше от един крак на друг и се усмихваше на нещо. Проследих погледа й, но така и не разбрах към какво гледа. Беше мъничка, крехка и миловидна, с къса коса - почти като дете. Трябваше да я заговоря, но не се реших.

На следващия ден отново отидох без кола. Нарочно. Бях обладан от мисълта, че може да я видя отново. И я видях.

Този път не се усмихваше. Гледаше съсредоточено в потока от коли, като че ли чакаше някого. Доближих се и попитах за часа. Не реагира. Това малко ме обезкуражи, тъкмо да се откажа от повторния опит и тя ме погледна. Като че беше в друг свят, с напрегнат поглед, изпълнен с очакване. Повторих въпроса, очите й проследиха устните ми. Усмихна се с разбиране и ми показа с жест, че е около седем. Сега разбрах защо е това напрежение в погледа й - тя беше глухоняма.

Така си купих специална книжка и с усърдие започнах да изучавам знаците на нейния език. Когато се засичахме, опитвах да я впечатля, тя се смееше и ме поправяше. Понякога толкова се залисвахме в „разговори" , че изпускахме автобусите си.

Един ден отидох с колата и й предложих да я закарам, после започнах да я взимам от работа. След време се прибрахме заедно в моята квартира и тя повече не си тръгна...

Изградихме с любов нашата крепост. Страхувах се, че няма да се справи с новия начин на живот, затова опасах апартамента с различни лампички, които свързах със звънеца и телефона. Постоянно си представях как отваря на непознати, които се възползват от слабостта й, но тя се справяше по - добре от очакванията ми.

Липсваха ми разговорите, затова измислих начин да й „говоря" . През деня записвах разни интересни случки или мисли, после ги оставях на различни места - в гардероба, в някоя дреха за пране, под мушамата на кухненската маса, но така, че да ги открива. Разбира се, редът се разместваше, но така ставаше по-интересно. Тя от своя страна пъхаше по една малка бележка в джоба на якето с неизменното „Обичам те!". Оставях си я за обедната почивка, за да ми напомня за нея.

Днес пак така, не я прочетох. На обяд седнах с чашата кафе в коридора и отворих бележката...

Не успях да преодолея чувствата, които нахлуха в главата ми след написаното. Сълзите ми потекоха. Не ги спрях. Сърцето ми препусна лудо в унисон с изпепеляващата новина, че ще ставам баща...

Страхувам се от чувствата, които изпитвам. Щастлив съм! Тишината между нас ще бъде разчупена от детски плач, а може би - не!? Дали децата на такива родители имат слух? Не, това няма никакво значение. Аз ги обичам! Толкова силно. Чак ме боли.

Правим планове мама да дойде при нас, за да ни помага. Сигурно е, че ще бъдем странни родители - толкова малко говорим, но се обичаме. Истински!

Само понякога, вечер, когато сгуша глава до голата й гръд и вдишам от чистата й душевност, нещо стяга гърлото ми. Тогава си спомням за баба и за дядо, за трудните години на село и за баща ми и осъзнавам колко много се самозалъгвам, когато твърдя, че не ме интересува къде е...

02.01.08

Пловдив