/ПРОДЪЛЖЕНИЕ/
…
Събуждам се – слънцето ме е замаяло и съм заспала. Първото, което усещам – ръката ми е изстинала. Там, където съм държала ръката на Толи, е празно. Поглеждам до себе си – няма го. Случвало се е и преди да изчезва така, но този път е нещо различно. Сърцето ми го подсказва. Свито на орех, то е завързало пътищата на всички вени в мен, на всичките ми жили. Станал е скоро – тревата още пази очертанията му. Не се е изправила. Тръгвам по стъпките му, те стигат до реката и се изгубват. Минава ми странната мисъл – отишъл си е по водата. Какво означава това? Един ден ще разбера къде е Толи. Неясно тревожно предчувствие е стегнало в обръч около гърлото ми коравите си пръсти. Задъхвам се. Въздух! Въздух! Неясен спомен наднича зад една врата и преди още да я разтвори напълно, се скрива зад нея. Връщам се на полянката. Цялата съм в пот. Косите ми са мокри, дрехите лепнат. Сядам в средата, свивам колене пред себе си и, опряла лактите си на тях, се хващам за главата. Вие ми се свят. Лошо ми е. От студената вечерна сянка на габъра потта изстива по мен, усещам нечия невидима ледена прегръдка, треперя. Сгушвам глава в коленете си. Болка от нечовешка мъка. Искам да изкрещя, да разтреса всичко наоколо.
... Вратата се разтваря. Споменът се разкрива. С Толи сме тук, на тази полянка. Държи ми ръката и ме води на много места. Накрая стигаме отново тук. Оставя ме сама. Трябва да тръгне наново, сам...
 Втриса ме. Стъмнява се. Страх ме е сама. Хуквам към прозореца. Мисля си само: „По-скоро да прескоча през него и да се шмугна в топлото си легло!”
…
 Вече оздравявам. Мама е все още непрекъснато до мен, но вече не слага студени кърпи на челото ми. Гледам я и се усмихвам. Силите ми се връщат. Как да й кажа какво става с мен? Затварям очи и се преструвам, че заспивам. А плача. В мен беше буря. Взеха ми Тол! Толи го няма! Как да й кажа: „Мамо, Тол е умрял!” а ми се ще да се разплача с глас. Може да съм й наприказвала толкова неща, които е взела за бълнуване. Боли ме! Как боли! В мен е рана! Дали бях трева или дърво, или калинка – не искам да си спомням. Вихрен вятър ме е повлякъл по пътя си, преобръщал ме е, влачейки тялото ми по посоката си. Тялото ми е изранено, душата ми е в кръв.
 Мама ме целува, мисли, че спя. А аз си спомням – заспали сме с Толи на полянката, хванати за ръце. Душите ни се сливат през ръцете. В съня си усещам как леко издърпва ръката си от моята и ме целува. Сякаш е знаел. В погледите му през целия изминал ден виждам – да, знаел е!
 ... Вървя из гората, търся го. Сама не помня откъде съм минала и как съм стигнала – виждам го – като заспал. Кръвта е още в жилите му. Слънцето е разтопило бръчката между очите му. В ъгълчетата на устните му трапчинките на две кладенчета пазят две капки слънчева вода. А миглите му – всеки момент ще потрепнат и той ще ме погледне с красивите си очи, ще ми намигне и ще ме поведе из гората. Наблизо се е търкулила шишарка. Вземам я в ръка... Нямам очи нито за слънцето, нито за гората. Не помня къде е било, как се връщам. Толи остава самичък някъде назад, като миналото, към което пътища няма! Усещам дущата си наранена, все едно са откъснали една част от нея. КОГАТО СЕ ПРЕКЪРШИ КЛОН НА ДЪРВО, ПО НАРАНЕНАТА ЧАСТ ИЗБИВАТ КАПЧИЦИ, ТО СЪЛЗИ. ТАКА СЪЛЗИ И В МЕН. НИКОГА НЯМА ДА СИ ПОЛУЧА ОБРАТНО ОТКЪРШЕНАТА ЧАСТ. А МОЖЕ БИ ТЯ Е ПО-ДОБРОТО ОТ ТОВА, КОЕТО ОСТАНА.
 И все пак бурята е преминала и аз съм цяла. Надигам глава като зелено оченце на кълн. Не, това не съм аз, това е млада пъпчица точно над прекършеното, която трябва да изхраня. Докато съм боледувала, съм била и на други места, само трябва да си спомня!
…
 Животът ми потече бавно и трудно, като уморена река. Много дълго не стъпих отвъд прозорчето. Без Толи там би ми се видяло празно и страшно. Но да живея кротко, както преди да познавам Толи – не можех! Трудно е да прогледнеш. Още по-трудно – веднъж отворил очи, да ги стискаш и да се преструваш, че не виждаш. А погледнех ли себе си – не можех да не видя спрелите пътеки на стъпките си. Не се харесвах такава. А ми беше трудно. Исках Толи! Жив! До мен! Мъката ме бе погълнала толкова, че бе заличила паметта ми, бе помътила мислите ми. Като застояла вода.
Всеки ден се срещах с хора, не можех да си затварям очите – виждах и в тях, но техните врати бяха заключени. Когато бях при хората отвъд реката, те всички осветяваха пътя ми до тях. А сега – тъмни, празни къщи, някои порутени, някои – разбити. Имаше и такива с бели и чисти стени, но повечето от тях бяха затворени. Така и мама не разтвори вратите си за мен. Опитах ли се да й заговоря за истинското си боледуване, тя закриваше прозорците си.
 Местата, където душите ни си бяха сторили храм напразно чакаха да влезем в тях и да се помолим.
Погледнах в себе си и видях - моята къща беше зинала празна. Зелената трева около нея бе изсъхнала. Обикалях, напразно отварях врата след врата, търсех Толи, търсех и себе си – никой! Излязох пред къщата. Погледнах я – не, не беше започнала да пада, но и това щеше да стане. Огромни паяжини, непометено. Бях избягала от себе си. Бях се изоставила. Защо търсех Толи тук, знаех много добре къде е той! Той беше затворен в оня свят зад стъклото на грозния прозорец в детската ми стая. Вече толкова вечери старият кошмар, в който виждах себе си, се повтаряше. Онова усещане, че съм от другата страна на стъклото. Наблюдавам сама себе си, сякаш излязла от собственото си тяло. Залепила око на прозореца, всяка вечер наблюдавам едно и също – мама и татко силно прегърнати и разплакани. Не могат да ме чуят, нито да ме видят. Но лицето зад прозореца е на Толи. Огромните му тъжни очи светеха в тъмното. В тях четях укора му: „Какво направи с мен? Защо ме погубваш? Защо ме изостави?” спомних си къщичките на другите хора и се ужасих. Тези, от света на Толи, бяха светли, бели и чисти. Те разтваряха вратите си сами, в тях открих топлина и спокойствие. Като в храм. Прозорците им – големи и светли – бяха разтворени и през тях нахлуваше свеж въздух и утринна роса. А хората от моя свят, от света на мама и татко, не знаеха какво е да си съградиш храм, храм за себе си, за душата си... Те бяха погазили тревата, криеха прозорците със щори и бяха заключили вартите си. Някои бяха изоставили къщите си и те – пусти, безлюдни, стенеха самички под голото нажежено обедно небе. Пътеката пред моята къща бе забравила стъпките ми.
 Сънувах и друг един сън: Толи – мъртвец. Лежи в празна стая, скръстил ръце на гърдите си. Аз стоя до него. Не смея да погледна кукленското му празно лице. Ще го погребвам, но не мога да се реша.
 Случи се и нещо друго, неочаквано. Бях започнала вече да се посъвземам. Вече ставах сама и излизах навън. Един ден, подреждах цветя в мъничка тумбеста вазичка. Потрябва ми ножица. Отидох в стаята да я потърся. Баща ми беше оставил на шкафчето книга, облечена във вестник. Вдигнах я да погледна под нея и когато я обърнах... Толи ме погледна от една снимка във вестника. Свалих веднага вестника от книгата, разгънах го внимателно и започнах да чета. Снимката му бе във връзка с една статия за изчезнали деца. Погледнах датата – стар, на няколко седмици. За Толи споменаваха само бегло, че е едно от децата, за които нямат сведения. Изчезнал преди три години. Дълго държах вестника и се взирах в снимката. Обърках се. Толи се бе оказал част от този наш свят – обикновено дете, а не от някъде другаде, от няякакъв по-различен. Вече три години родителите му плачеха за него.

Една вечер, опряла нос на стъклото, ми се стори, че виждам отново Тол. Той бе от другата страна на лъжливия прозорец на детската стена и ме гледаше тъжно. Устните му помръднаха, ликът му избледня и изчезна. Сякаш вятърът в нарисуваната градина го отвя. Запомних движението на устните му. Цяла нощ се мъчех да ги разчета. Накрая се отказах. Светнах лампата и потърсих „Алиса...”, исках да почета от нея преди да заспа. Прелистих я. От страниците й изпаднаха притиснати листа от габър. Бяхме ги откъснали с Толи. Отворих в края – със зелен химикал бе писано в полето, успоредно с текста на Луис Карол: „Кой знае дали не спим, когато сме будни и не сме будни, когато спим.”; „А ето, че и Карол, мъдрият приказчик, е сънувал и будувал същото!”; „Случват се подобни неща не само в книгите и не само със сестрата на Алиса.”; „Провокация – сън ли е бил сънят на Алиса?, това ми харесва!” Последната страничка Толи бе изрисувал с рамка от цветя и клонки, подчертавайки с вълнообразна линия текста.
„— Събуди се, Алиса, мила! — каза сестра й. — Знаеш ли колко дълго спиш!
— О, сънувах такъв чуден сън! — каза Алиса.
И тя разправи на сестра си, доколкото си спомняше, всички тия чудни свои приключения, за които четохте досега. Когато свърши, сестра й я целуна и каза:
— Наистина, мила, чуден сън! Но сега влез бърже вътре да пиеш чая си. Става късно.
И тъй Алиса стана и се завтече, като мислеше, доколкото й позволяваше тичането, за своя чуден сън.
Но сестра й продължи да седи там, както по-рано — облегнала глава на ръката си. Тя гледаше залеза и мислеше за малката Алиса, за нейните чудесни приключения и сама някак се унесе и почна да сънува. Ето нейния сън:
Сънува първо малката Алиса и малките ръце още веднъж обхващат коленете й, и светналите зачудени очи пак я гледат — тя чува нейния глас, вижда как мило отмята глава, за да отхвърли назад развяната си коса, която винаги пада в очите й, и както слуша — или й се струва, че слуша — мястото наоколо цяло се оживява от чудните същества из съня на нейната малка сестра.
Високата трева шумоли пред нозете й, когато Белия Заек избързва край нея — изплашената мишка пляска в своя бяг из близкия вир — тя чува да тракат чаши за чай, когато Мартенския Заек и неговите другари разделят своята вечна закуска — и дрезгавият глас на Царицата заповядва да отсекат главите на нейните нещастни гости — още веднъж прасето бебе киха на коленете на Херцогинята, паници и блюда се трошат наоколо му — още веднъж крещи Грифона, скърца моливът на малкия Гущер и се задушават възпрепятстваните гвинейски прасета — всичко това изпълня въздуха, примесено с далечното хълцане на клетата Лигава Костенурка.
Така седеше тя, затворила очи, и си мислеше, че се намира в Страната на чудесата, макар да знаеше, че щом ги отвори, и всичко пак ще изчезне, само тревата ще шумоли от вятъра и във вира ще пляскат разлюлените тръстики — вместо чашите за чай ще прозвучат звънчетата на агънцата и дрезгавият вик на Царицата ще стане глас на овчарче, а кихането на бебето, крясъкът на Грифона и всички други чудновати звуци ще се стопят (тя знаеше) в смътната глъч на шумното и оживено имение и в далечината мученето на кравите ще замести тъжното хълцане на Лигавата Костенурка.
Най-сетне тя си представи как същото това нейно сестриче ще стане един ден голяма жена и как то ще скъта и до зряла възраст скромното и нежно сърце на своето детство; и как ще събира край себе си други малки деца и ще просветлява и чуди техните очи с безбройни чудни приказки, може би дори и с един сън, сънуван в далечното минало, за Страната на чудесата: и как то ще взима присърце всички тези невинни скърби и невинни радости, като си спомня за своето детство и за щастливите летни дни.”
/Л. Карол/
 Това бе книгата на Толи. Не бях усетила кога сме ги сменили. Оставих я. В мен изплуваха всичките ми спомени. Погледнах ги и видях – те бяха фрагменти от картинна мозайка. А аз едва сега прозрях, че трябва да чета по тях, да ги сглобявам! Беше дошло времето да се върна в моя свят зад прозорчето. Тол не ме чакаше както преди, но знаех, че е с мен. И аз бях с него, а дълго, много дълго го бях оставила сам. Много дълго бях с ръка на своята врата, без да я отворя. Много дълго бях търсила сили да поема пътя към себе си. Подобно на моя първи сън, в който за първи път стъпих в сферата. Пътеките бяха много – неясни, заплетени, водеха в различни посоки. Изминат веднъж, но незапомнен, преди да го открия извървях много стсъпки назад и встрани, в други посоки. Не е като да си идеш у дома – знаеш пътя и не можеш да го сбъркаш. Да се върнеш към себе си е все едно да стигаш до едно и също място по различни пътища – заплетени и погрешни – като лабиринт, важното е в края да стигнеш, където трябва, да не се изгубиш в нишките му или да позволиш на умората да спре търсенето.
 Вървях, докато изгря слънцето. Спрях се да го погледам – ново и силно – как осветява гората. Тя ми нашепваше с гласа на Толи: „Искаш невъзможното... Не винаги изборът е между добро и зло... Всички птици не можеш да спасиш. Една обаче е само в твоите ръце!” В нозете си съзрях зелено стъркче. Наведох се над него – с любопитното си носле то бе разпукнало земята съвсем наскоро. Погалих нежното му челце. Това бе нашето семенце. Мъничкото зрънце, което бяхме положили в топлите пазви на почвата. Спомних си слънчевия есенен ден. Колко отдавна бе той! Не, това не е нашето семенце, засадихме го преди две зими. Сега то е вече силно растение. Нима някой друг го е посял? Пръстта около стъбълцето беше разрохкана, без тревички – някой се грижеше за него. Усетих, че не съм сама. Наобиколиха ме хората. Добри и бели, те се бяха върнали при мене. Аз бях разтворила сърцето си за тях. Една голяма врата се разтвори и всички влязохме. Срещна ни Толи. Замислих се за миналото си. През първата усмивка  до смъртта на Тол то бе ОТГОВОР. Знам защо ми е притрябвало да нарисувам прозорчето – всичко преживяно с Тол бе като тънка светла паяжина, която ме крепи. И когато не знам къде да стъпя, трябва само да обърна поглед назад и да намеря обяснението. Да, разбрах – и лошите и красивите дни – били ми са, за да не съм сляпа! Без този прозорец бих пропуснала същественото, което тегли нишката на живота ми, това, което дава свобода на водите му и те потичат по-равно и през стръмното, поглъщайки кислород. Без него аз щях да съм красив сапунен мехур, който вижда през тънките си стени света красив и пъстър и който се усмихва дори и на вейката, в която се разбива сапуненото му празноглавство и се превръща в нищо.
Вместо ЕПИЛОГ
Залата беше препълнена с колеги от института. Изправена пред тях и пред свои студенти, трийсет и три годишната Лени сдържано, с равен тон, но със светнали очи излагаше в резюме доктората си. Обходи с поглед залата на заключителното си изречение. Студентите й следяха всяко трепване на гласа й със затаен дъх. Никога, нито веднъж не я бяха виждали толкова делова и сдържана. Съвсем наскоро, на първа пролет, същата тази стилна жена, тичаше с тях в парка, включвайки се в играта им на замерване с шишарки. Всъщност там в очите нещо не беше на място, нещо не съответстваше на дрехите, годините, залата. Едно непокорно огънче, детска трапчинка от светлина. Това оставаше само да улови и скицата беше завършена. Едно от момчетата, с молив в ръка, внимателно се взираше във всяка гънка, всеки трепет на лицето й, нанасяйки после със смели очертания чертите й на листа. Портертът беше в близък план, портрет на жена без възраст, чисти смели черти. А вътре, в очите й, в широките зеници момчето бе изписало в миниатюри стволове – жилави, възлести, разлистващи се в гъсти корони, миниатюрни прекрасни изображения на гора, в която сянката и светлината се гонят. По-късно тази рисунка щеше да стане част от папката със съкровени спомени на Лени. Прибирайки се след полунощ, тя я потърси в бюрото си - стара тъмносиня папка, разтвори я и извади оттам мъничко дневниче на избеляла тетрадка, детска рисунка на калинка, нарисувана от дъщеря й, пожелания от особено скъпи за нея хора, хербарии на цветя, изрезки от вестници. В малко найлоново пликче бе поставила скъсан наполовина лист от вестник, почти на сто години, както тя се майтапеше – от времето, когато беше дете. Беше го намерила случайно при подредбата на билиотеката година след като попадна на статията за изчезналите деца. На скъсаната вестникарска страничка, запазила и горното поле с датата – бе оградила малко съобщение със снимка: „Деветгодишният Анатоли, чието тяло е престояло над три години във водата.” Усмивка изпълзя на устните й и освети зениците. Спомни си спокойствието, с което разпозна момчето от снимката и увереността, с която прие факта, че три години преди да се срещне с него, той бе починал. Кой знае, тя бе сигурна в едно – не беше умрял, защото познаваше това момче като пръстите на ръцете си, той беше избродил с нея всички пътеки в гората. Та и след спомена за безжизненото му лице, за безжизненото детско телце по време на оная трескава седмица, през която бе преминала – може би и след това е някъде другаде, в друга гора, на друг път...
 Светлината на нощната лампа изписваше сенки по стените. Лени прелисти дневничето, спря се на последната страница и зачете:
„Сутринта изпреварих слънцето. Измих очите си, разтворих прозореца. Погледнах се в огледалото и се уплаших – бях започнала да приличам на възрастните. Чипият ми нос не напомняше вече този на Палечка. Изтънял, той даже бе станал красив. Момчетата вече подвикваха зад мен и аз се страхувах суетността да не ме подведе и да заприличам на онези глупачки, самовлюбените, които живеят единствено заради себе си. Пък и в кого ли да се влюбя? Толи ме беше оставил още преди да се почувствам жена. И все пак аз го обичах. Обичах и прозореца. Взех химикал, отидох до него и го заличих. Той не ми беше нужен повече. Той беше вътре в мен. Не ми бяха нужни два свята. Достатъчен ми беше този вътре в мен и онова чувство за непреодолимо желание да прекрачвам прозорци. Стигаше ми занапред, а ми оставаше цял живот, в който да търся ключове или вълшебни думички, за да разтварям заключени врати; може би и да намеря ключа и за глупавия лъжлив прозорец на родителите ми в детската стая, за да пренеса всички детски истини отвъд границата между детството и съзнателния си живот. И да помня – ключовете са само за отключване!”
/КРАЙ! всъщност ПРИКАДКАТА ПРОДЪЛЖАВА... ВЪВ ВАШИЯ ЖИВОТ.../