Днес всичко бе безлично. Само спомените бяха заели място на първия ред в моето сърце. Бях ли в ада или сега трябваше да отида?
 Искам да изкрещя на света, почернен от алчността, но кой ще ме чуе, за да спаси днес поне една душа?...
 Губя себе си, а всъщност отново в бездната се връщам.
 Да, тук оставих сърцето си да страда.
 Хорски грехове признават душата ми в небесния съд за виновна, но, за Бога, не съм ли аз просто изгубено дете? 
 Всяка вечер в алкохола, дозата си утеха аз намирам - да, той е моята 
 утеха!
 Но къде са всички онези земни хора?
 Къде е и  слънцето?
 Душите ни сякаш всеки ден, парче по парче, замръзват, но къде е и 
малката кибритопродавачка?
 Само тя ни даваше надежди - с малко огънче, от радост тлеещо, като
 кандило черно на булеварда лицемерен, но в него бе надеждата, надеждата за идващия ден...