Днес всичко бе безлично. Само спомените бяха заели място на първия ред в моето сърце. Бях ли в ада или сега трябваше да отида?
Искам да изкрещя на света, почернен от алчността, но кой ще ме чуе, за да спаси днес поне една душа?...
Губя себе си, а всъщност отново в бездната се връщам.
Да, тук оставих сърцето си да страда.
Хорски грехове признават душата ми в небесния съд за виновна, но, за Бога, не съм ли аз просто изгубено дете?
Всяка вечер в алкохола, дозата си утеха аз намирам - да, той е моята
утеха!
Но къде са всички онези земни хора?
Къде е и слънцето?
Душите ни сякаш всеки ден, парче по парче, замръзват, но къде е и
малката кибритопродавачка?
Само тя ни даваше надежди - с малко огънче, от радост тлеещо, като
кандило черно на булеварда лицемерен, но в него бе надеждата, надеждата за идващия ден...
© Ноно Якимов Всички права запазени