Вълните се плискаха буйно в краката й. След дългия ден, прекаран в спорове от служебно естество, тя искаше да бъде сама със себе си. Искаше да намери най-вече самата нея из изминалите събития. Знаеше, че вече не е същата, усещаше го вътре в себе си, как я изгаря. Крясък на близко прелитаща птица я накара да се върне в реалноста. Усети, че по бузите и се стичаха сълзи, слизаха бавно и мъчително както бе и с живота и. Отново я обзе онова странно чувство за несигурност, дали от самотата, която я бе погълнала като черна дупка или от това, че знаеше, че повече нямаше да го види. Той беше всичко за нея, но не знаеше защо, дори когато бяха заедно, се чувстваше пак празна отвътре. Отново прелетяха грозните думи около съзнанието й: "Мразя те!" Тялото и настръхна, а сълзите не спираха - остана само болката. Спомените прескачаха през мислите й, преминаваха и оставяха по болезнена резка в съзнанието. Искаше те да спрат, но бе безсилна да забрави. Не можеше да забрави дори и красивите мигове,
дори и сред толкова много стадание, омраза и болка. Но знаеше, че това ще приключи скоро, че щяха да останат само мрачните спомени. Единственото, което усещаше сега, бе студ. Беше я обвил в прегръдката си, от коята малцина се бяха спасили. Все повече и повече я притискаше в обятията си и сега вече можеше да забрави. Усещаше само вълните, течението и морската вода, която пълнеше превиващите й се от болка дробове. Но знаеше, че ще забрави...