6 окт. 2018 г., 22:59

Забравените тлеещи мигове 

  Проза » Рассказы
468 0 1
8 мин за четене

 

Анелия и Димитър се запознаха в началото на лятото,на рождения ден на техен общ приятел. На партито имаше много хора, но когато ги представиха един на друг, между двамата като че ли бе прехвръкнала искра. До края на вечерта си говореха на различни теми. Излизаха на терасата. Гледаха звездите. Споделяха си различни неща от живота. Имаха много общи неща, което им се струваше интересно, защото до този момент не се бяха виждали. И двамата бяха останали с по един родител. Анелия живееше с баща си, а Димитър, със своята майка. След като рождения ден бе свършил, те се бяха уговорили да се срещат на края на седмицата и да излязат вечерта. Разходиха се, ядоха пица, пиха кафе и си говореха. Усещаха, как си липсваха, докато чакаха следващия път, когато щяха да се видят. Срещите между тях зачестиха и започнаха да се виждат почти всеки ден. Димитър се радваше на всяко обаждане на младата жена. Тя също чакаше с нетърпение, неговото позвъняване по телефона. Бяха стигнали до там, че пропусната вечер заедно им носеше болка и тъга. Анелия бе строго възпитана от баща си, бивш военен. Тя не обещаваше нищо, което не можеше да изпълни. Всяка нейна дума бе премерена. Димитър също бе получил добро възпитание от майка си, но се държеше по-свободно. Налагаше мнението си. Искаше да покаже, че е голям мъж и че може да владее всяка ситуация. Когато видя, че срещите между тях ставаха ежедневни и че чувствата се задълбочаваха, Анелия поиска да разкажат за връзката си на техните родители. В първия момент, Димитър реагира остро. Той не искаше някой да им се меси в отношенията. Но бе разумен млад мъж и не след дълго се съгласи. Определиха ден, в който щяха да се съберат в дома на единия от тях. Решиха да поканят бащата на Анелия в дома на Димитър и неговата майка. Младите влюбени толкова се вълнуваха, че нямаха търпение да видят лицата на техните родители. 
Беше хубав топъл ден, в началото на октомври. Петък, края на работната седмица. Младият мъж се прибра от работа и весло поздрави майка си:
-Здрасти, мамо! Как върви подготовката за вечерята? Нужда от помощ? Ей сега, ще си взема един душ и съм тук.
-Не, не, не се тревожи, всичко съм нагласила в кухнята -каза майка му. - А като дойдат Нели и татко й, тогава ще сервираме. Изкъпи се и си почини, не се тревожи.
Димитър излезе от банята, погледна часовника, струваше му се, че времето бе спряло. Оставаше още половин час, докато неговата възлюбена щеше да го погледне в очите. Той подскочи от вълнение, когато чу мелодийката на звънеца. Изтича до вратата, но майка му го спря и каза:
-Чакай, Мите, аз ще ги посрещна! Нали съм домакиня, редно е така. Пък и женско любопитство, никога не съм виждала таткото на Нели. Отивам. Ти стой в хола.
Жената се погледна в огледалото, приглади косата си и се запъти към входната врата. Отвори я. Понечи да каже нещо като поздрав за добре дошли, но стоеше като вцепенена. Погледна към Анелия, прегърна я и каза:
-Влизай, Нели, не стой така на вратата де. Влизай, Митко ви чака в хола. Ние сега ще дойдем.
Бащата на Анелия гледаше смутено в краката си. Може би годините му в армията го накараха да се окопити бързо и той поднесе букета на възрастната жена. Тя го взе и покани бившия военен в дома си. Обърна се към него и каза:
- И сега какво? Как така се случи, че се срещаме след повече от двадесет години? Не съм очаквала, че може да ми се случи подобно нещо. Как си, Тони?
Антон, все още объркан от срещата с бившата си съпруга, вдигна главата си, погледна жената и каза:
-И аз съм изненадан. Нели ми говори много за Митко, за майка му, за вашия дом. И аз го виждах момчето няколко пъти, но толкова време мина, а не го бях виждал откакто беше бебе. Одобрих го, говорихме си и виж какво стана. 
-Ами да! - каза бившата съпруга. - Когато ти ни изостави, той беше на шест месеца. Питаш ли ме, как съм го възпитавала. Цял живот е растял с мисълта, че баща му е заминал някъде далеч. Не мислиш ли, че нямаме избор и трябва да им кажем всичко?
-Да, права си!- каза Антон.
Двамата влязоха в хола, а там прегърнати ги чакаха Анелия и Димитър. Те се усмихнаха, когато видяха родителите си и ги поканиха да седнат.
-Е, мамо! - каза младият мъж. - това е Антон, бащата на моята приятелка, а чичо Тони, това е Албена, майка ми, запознайте се!
В стаята стана тихо. Толкова тихо, колкото е било между двамата родители през всичките тези години. Албена, със сериозно изражение погледна към Антон, после се обърна към сина си и каза:
-Всъщност, деца, ние с Тони имаме да ви кажем нещо. Много бях изненадана, а и повярвайте, че той също. Не знам, как ще го приемете, но искам да говорим като големи, разумни хора и това, което ще ви споделим, да го обсъдим тук, на тази маса.
Анелия и Димитър се спогледаха, отпуснаха се на дивана и гледаха към своите близки. Албена пое дълбоко въздух, издиша и каза:
-Не знам откъде да започна. Преди много, много години. Аз бях омъжена жена, Митко. Знаеш, разказвала съм ти, как баща ти е заминал далеч от тук и все се надявахме някой ден да се върне. Но уви, него го нямаше. И когато ти порасна, помниш ли, как ми казваше, че не е хубаво човек да е самотен и да си намеря другарче, помниш ли? А аз, толкова много го обичах, баща ти, че не исках друг мъж. И така, живяхме си двамата с теб, минахме през много трудности и изпитания, но оцелявахме и се справяхме с всичко. 
-Да, мамо, така беше - каза Димитър. -Но защо ни разказваш всичко това?
Антон се повдигна от стола, намести се отново, сякаш беше стъпал върху карфички. Погледна към Албена, след това към двамата млади и каза:
- И аз искам да разкажа. Преди много години, аз също имах семейство. Млада, хубава съпруга. Имахме си бебе. Но работата ми беше свързана с много командировки. Като всеки млад човек, аз правех грешки. А това бе най-голямата през живота ми. Напуснах семейството си и заминах да живея с друга жена. След няколко години ни се роди дете, момиче. Когато то беше в техникума, майка му се разболя от тежка болест и почина. И от тогава живеем сами.
Анелия мълчеше, мълчеше и Димитър. Мълчание, което никога досега не се бе случвало при тях. Те чакаха с вълнение да чуят продължението на откровенията на техните родители. Албена се бе успокоила, отпи от чашата с вода и каза:
-И така, сигурно вече сте подразбрали, че аз и Антон сме били женени. И, че щом той е баща на Нели, значи вие сте брат и сестра.
Димитър стана бързо от дивана, запъти се към вратата. Спря се пред нея. Вдигна ръцете си, но след секунда ги пусна надолу. Обърна се, погледна всички, които бяха около масата. Върна се при тях и седна. Вече не беше близо до Анелия. Но я гледаше. Очакваше реакцията й. А тя седеше на меката мебел, подпряла с ръка главата си. Гледаше в очите и Антон, и Албена. Мълчеше. Приближи се към Димитър, хвана го за ръка, погледна го и прихна в силен смях. След като се успокои, тя наля в чашите пред всеки по малко алкохол и каза:
- Е, сигурно много сте много притеснени. Но ние сме големи хора. Не можем да върнем времето назад. Нито да променим нещата. А аз се чудех, как може толкова общи неща да има между мен и Митко. Да общуваме с лекота от мига, в който се запознахме. И ето, че отговора си дойде точно, когато най-малко съм очаквала. Мите, ти какво ще кажеш?
Димитър я погледна и все още сериозен каза:
-Нямам думи. Ако бях с пет години по-малък, щях да буйствам, да се запилея някъде, да се напия. Да не се върна няколко дни. Но сега, какво да кажа? Живот. Случило се, станало. Лошото е, че нашата връзка ще трябва да приключи. Но хубавото пък, че си намерих сестричка. 
Младият мъж се усмихна пред пребледнелите лица на Албена и Антон. Стана прав, взе чашката и я вдигна пред себе си.
- Мамо! Тони...! Тате, не знам дали ще те нарека някога. Събрахме се пред друг повод. Сдържам се единствено и само заради привързаността ми към Нели.Както разбрах, тя ми е сестричка. Нека и тя се присъедини към моя тост, да каже нещо и да вдигнем наздравица, и без това ние трудно на всички.
Анелия стана от дивана, погледна към Димитър, след това към останалите в стаята и каза:
-И на мен ми е някак неловко. Но само като си помисля, какво сте преживяли вие, тате. И колко сте притеснени в момента. Аз ще кажа само едно. Ние с Митко ще приемем нещата, че сме сестричка и братче. Сигурно ще ни е много трудно, защото има голяма разлика от любовта между двама влюбени и обич на брат и сестра. А ако знаете, колко ми е топло сега, каква топлина усещам, когато сме тук четиримата. Едно пълно семейство. Няма какво да кажа повече освен наздраве!
В големия хол се чу кристалния звън на чашите. Всички седнаха около масата. Говореха си. Беше началото на октомври, вечерите бяха студени, но в този дом се чувстваше топлина. Огън, който много години е бил като жарава. Тлеещ, но не гаснещ. 
И Анелия, и Димитър, и Албена, и Антон, изживяваха мигове, които почти бяха забравили. Това, което можеше да изживее само едно истинско семейство.

Явор Перфанов
05.10.2018
Г.Оряховица

:)

© Явор Перфанов Все права защищены

2018

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Написано е добре.Историята ми хареса, но наистина е трудно в такава ситуация да постъпиш така. Трудно е, не невъзможно и все пак всичко си иска време. Поздрави!
Предложения
: ??:??