Сив, убиващ с апатията, която носеше със себе си, следобед бе обхванал града. Улиците бяха прогизнали от среднощния дъжд и във въздуха се носеше успокояващата миризма на мокър асфалт. Тази потискаща и в същото време омайваща обстановка бе прибрала всички хора по домовете им. Макар повечето от тях да спяха, поддали се на опияняващото изкушение, което се носеше из въздуха, имаше и малко хора, които се занимаваха със своите си неща. Жените привършваха своите домашни задължения, четяха сълзливи книжки или гледаха сапунени сериали, а мъжете четяха сутрешния вестник, разсеяно гледаха повторението на някой мач или просто седяха в креслата си и се взираха в нищото. Сред цялата тази скучна идилия имаше едно момиче, което се бе заело с нещо различно. Това бе Мия. Млада художничка, продала едва десетина от своите творби, тя стоеше в затънтеното си ателие, облечена в стара прокъсана туника, изпълнена в разноцветни петна от темперни и маслени бои. Тя държеше в едната си ръка четка, а в другата пали ...