От петъкът съм запретнала ръкави. Та нали тази е първата задушница след смъртта на моя Спас, цялото село ще гледа как съм се приготвила. И съм сама. Отиде си Спас внезапно и ни дете, ни коте ми остави, За тази пуста ракия се ожени. Казваха ми хората, ала кой да чуе? Харесах го поразника. Пък и хубав беше. Висок, строен. С очи черни като маслини огън хвърляха. От къде да знаех, че ракията ги запалваше. Вече бях дълбоко хлътнала кога дойде леля, която беше женена в тяхното село, и ми каза. Ама кой да чуе? Тате и мама отсякоха – Не.
ала кой да чуе? Пристанах му.
Божкеее, какви нощи бяха..че и дните. Лудетина беше Спас, не мога да отрека. Луд за връзване. И сега като си спомня цялата ми снага трепери. Но за кратко беше.
После започна. Не ща да си спомням, че като си спомня ми идва да захвърля всички приготовления, да си хвана куфара и да се махна. Амчи млада съм още…хубава…сама. Мъже колкото искам.
Ама, като Спас знам, няма да има. Първа любов…сърцето ми още гори.
Аууу, ще изгори халвата. Къде пак се зарее мозъкът ми.
- Генкееее, Генке. Тукка ли си чедо?
- Че къде да съм ма стрино Добро. Нали трябва да приготвя за утре.
Бързо изтрих предателските сълзи които бяха оставили сигурно следи по лицето ми и отворих вратата.
- Идвам да ти помогна, чедо
- Ела, ела. Малко остана стрино.
Неусетно в приказки и спомени всичко свършихме. Подредихме го в кошници и табли.
- Е, хайде аз ще тръгвам. Утре ще дойде зетя с брат си и ще ти помогнем да занесеш всичко на гробищата.
- Добре, стрино. Ще ви чакам.
Божкее, каква беше тази нощ. Не беше нощ. Не знам какво беше. Моя Спас беше…прегръдките му…целувките му… Като в първите ни дни. Събудих се плувнала в пот.
Сълзите ми рукнаха .
- Ах, Спасе, ах миличък. Защо избра ракията, проклетникооо. Мир да не видиш там горе, че ме попари като сланата цвете.
Не можеш да остана в леглото, а вън беше още тъмно.
Не разбрах как се съмна. Кога се осъзнах прозорците се белнаха. Измих се, спретнах се и седнах да чакам стрина. Не се забави. Чух колата да спира пред къщата и излязох пред вратника.
- Бог да го прости Спас, момичето ми и мир на душата му.
Леля Гена слезе първа от колата. След нея слезе той. Изненадата ми беше толкова очевидна, че видях смеха в очите му.
- Здравей Любке. Помниш ли ме?
Стоях като ударена от гръм. Знаех, че той беше брат за зетя, но беше заминал отдавна в странство. Беше първата ми любов..детската. Преди да тръгне ме помоли да го чакам, но пуста моя глава. В Спас се влюбих. А сега го виждам пред мен. С ония синьо- зелени очи които тогава…някога... ме бяха пленили. Преглътнах и успокоих треперенето на краката си
Каза Христо и се забърза след мен. Застана пред мен, погледна ме в очите:
- Любке, за мен нищо не се е променило, да знаеш.
Едва не припаднах. Какво можех да кажа. А и нямах сили да кажа. Грабнах коша с раздавките и хукнах навън. Зетя беше отворил багажника. Оставих коша и зачаках. Не посмях да се върна назад. Христо излезе с таблата. Остави я в багажника, застана до мен и скришом ме погали по ръката. Сякаш огън запали. Обърна се и отново влезе в къщата да вземе останалите неща.
А аз стоях подпряна на колата не смеех да се отдръпна, защото треперех цялата. За пръв път осъзнах, че именно Христо е бил моята единствена любов, а Спас е бил само мечтата ми за него.
------------------
Всички си тръгнаха след помена и ме оставиха сама. Христо си тръгна с другите, но бях сигурна, че ще се появи някъде…ще ме чака.
Тръгнах си и го видях. Чакаше ме…на края на гробищата. Усмихнах се, прегладих една немирна къдрица и тръгнах към него…към любовта си
© Слава Костадинова Все права защищены
Много ви благодаря