Загубените Ключове

Вчера сутринта се разхождах по тротоара надолу от вкъщи в посока към близкия парк. Близо до пътеката, която водеше в парка, на улицата, до каналната шахта, наполовина покрити от изсъхнали, есенни листа намерих връзка с ключове. Увиснали на ръба, те сякаш чакаха за дъжда който се канеше току да завали, да ги бутне в канала. Спрях се, наведох се и ги вдигнах. Бяха два ключа със сребрист цвят, завързани на канап. Огледах се наоколо, за да се уверя че някой не ходи наоколо поглед вперен в земята. Наоколо нямаше никой и реших да оставя връзката на клона на едно дърво наблизо. После си тръгнах към дома.

Вкъщи се замислих. Да намериш ключ е на късмет. Символично това е като да отвориш нова врата, да намериш нов път в живота си. Какво ли означава да загубиш ключовете си обаче? Дали човек загубва пътя си, насоката си в живота? Никога не съм бил суеверен но оставих мисълта си да се рее в тази посока.

Размишлявах си за човекът, загубил ключовете си. Той/тя ще стигне до дома си и ще опипа джобовете си, но няма да ги намери. Някак си си представях, че човекът, загубил ключовете беше обикновен, водеше, скромен, да не кажем сив живот. Ключовете му сиви, отварят сива врата към сив апартамент. Той ще си помисли, че някой може да влезе в сивия му апартамент и да го остави още по-сив отколкото е бил преди.

А вратата така и ще си си остава заключена. Тогава той ще се паникьоса. Дали да се обади на хазяйна си да му отвори? Не, все още е рано. Ако се обади ще трябва да му плати за разходката.

Такива мисли преминавали през главата му, представях си, докато човекът вървял обратно по стъпките си, гледайки в земята, та дано да намери ключовете си. Започнало да ръми. По пътя си представях, че той намерил едно изгубено кръстче, четирилистна детелина, кутия цигари, а до мястото, където намерих

ключовете  на едно дърво с кабърче била забодена визитка.

Сивият човек огледал всичко, което бил намерил и решил, че това са символи, знаци, които могат да му помогнат да извърви пътя си до изгубените си ключове, да намери, пътя си, така да се каже.

Първо човекът извадил кръста и коленичил. Помолил се на Бога. Отдавна не се бил молил, но сега го правил горещо. Но той не познавал Бог и дали затова, но Бог не му пратил прозрение - човекът не намерил своите ключове, своя път в живота! Но хората минавали около него и го виждали с кръст в ръка и да се моли горещо и си казвали: “Виж ти, този човек е намерил вярата си и пътя си в живота.” Малко знаели, че той бил загубил и двете и се движил без път и пътека!

След това той извадил четирилистната детелина, поставена внимателно в едно листче в джоба му - та да му даде късмет. С детелината в ръка търсил наоколо за ключовете. Хората го виждали така и решили, че той има много късмет и само хубави неща му се случвали, но истината била друга - не бил ли той човек без никакъв късмет, загубил своя ключ, своя път в живота!?!

После човекът решил да си почине и извадил кутията с цигари и запалил. Подпрял се на оградата на едно дърво и си пушил сякаш нямал проблем в живота. Хората, излезли на разходка в парка минавали покрай него и си мислели: “Този човек си няма и грижа на света. Стой си и си павка, и всичко си му е наред.” Малко знаели те, че този човек не можел да отключи апартамента си, бил без всякаква надежда!

Накрая човекът намерил визитната картичка забодена с кабърче за дървото. Нещо било написано на нея но дъжда го бил размазал. Човекът взел визитката и я въртял в ръцете си. Накрая отчаян решил да се обади на номера на нея.

Чух телефона да звъни на обяд. С емоция, настоятелно и притеснено. Все едно някой в беда ме търсеше - или въобще, дали си представях? Нима телефонът може да звъни с емоция?

Вдигнах. От другата страна след кратко мълчание заговори угрижен женски глас. Тя ме попита сякаш с притеснение да не викна гневно, че ми се обажда непознат човек, дали случайно не съм открил ключовете ѝ до пътеката в парка?

“Разбира се” отвърнах. “Днес сутринта. Ще ви ги донеса. Нека се срещнем в началото на пътеката. Ще бъда там след десетина минути”.

Облякох се и излязох от къщи, с ключовете ѝ в ръце. Преди това се бях върнал и ги бях взел от клона на дървото, където ги бях закачил прди това, за да не ги намери и вземе, някой друг, комуто те не принадлежаха. После написах на визитната си картичка “Намерени Ключове” и я забодох за ствола на едно дървото. Разбирате, нали, трябва да си помагаме един другиму, когато загубим ключовете си, и въобще своя път в живота?