Замислям се върху думите на Исус. Нима ние, в нашето сиво ежедневие забързани за някъде, не забравихме що е хуманност? Кой ще ти мисли за нея? Вървим все напред и не знаем защо бързаме. Накрая какво? Все тази сивота. Не изпитваме никаква нежност и състрадание. Все този унес, без да виждаме около себе си, сякаш всичко е сън. Става ми мъчно за тези хора. Няма ли да прогледнат най-сетне! Няма ли да се събудят от този дълбок сън! Пустота, дива пустота, без любов в сърцата. Безразличие и пълно отчаяние. Но защо? Нима над нас не грее слънце и не ни огрява с лъчи от Любов? Нима в дома ни не се чува весела детска гълчава? Нима Природата не ни се отблагодарява със своето изобилие от плодове? За какво живеем всъщност? Да се радваме на Живота и красотата на Природата. А какво правим? Вървим намръщени. Изчезна усмивката от устата ни. Очите ни станаха мрачни и непрекъснато насълзени. Защо плаче детето? То плаче за майка си да дойде при него, за да му даде своята обич. А нима ние не плачем, за един ...