Заплаща се 1

1.

Иван закопча ципа и се обърна към чешмата, за да се измие. После погледна тоалетната чиния… Брех, щеше да забрави да спусне капака! А това означаваше яко стържене…

Сети се за стария виц: „Всяко удоволствие се заплаща“, казал си един, когато му поискали пари за погребението на тъщата… Ама ако човек живее и с нея, и с дъщеря й…

Забави се още малко. Малко, малко – но спести пет минути мърморене, заповеди и ненужен акъл. Макар че нямаше как да ги избегне. Още повече, когато сменя електрическата крушка. Което уж е специалността му – цял живот с ток се разправя, но няма как да се измъкне от съветите на жена си. Като се почне от поне трите поредни питания дали е отвил бушоните, та до поредното невинно: „Сега ще видя дали свети“, още докато той завива крушката…

Добре поне, че тъщата я няма. Имало Господ, силен и всесилен, смел и отзивчив, та си я прибра. Макар и чак на двадесетата година от увисването й на портмонето и нервите му.

Тъстът отдавна беше си заминал. При това дори погребалните не можаха да свият щастливата му усмивка, с която се прощаваше с жената и дъщерята си. Свестен човек беше. Наскоро след сватбата Иван се изпусна преднего – влезе в апартамента и попита: „Змията в къщи ли е?“, а оня се усмихна: „ И двете изпълзяха…“…

Двадесет години! Иван никога не беше се смятал за герой, плаше  ше се от инжекции и кръв, ама изтърпя толкова ми ти време…

И сега…

Пред него нещо проблесна. Присви очи, а когато ги отвори – замря. Насреща му стоеше цял дявол. Черен, космат, опашат, с вила в ръка…

- И магия – рече чудовището…

- Ъ?

-- Имам и магия викам. Те сега с теб си приказваме, но времето е спряло. Жена ти няма представа, че съм тук…

Отвори вратата и показа жена му, очакваща плячката си пред хола.

- Ама ти… Дявол…

Онзи се намръщи.

- Дяв… Засега още дяв… Ще получа пълна титла след като си изтърпиш наказанието…

- Аз? Наказание? Защо?

Дяволът седна върху пластмасовия капак на тоалетната чиния, бръкна нейде из козината под гърба си, извади цигара и с едно щракване на палец и показалец запали.

- Слушай сега, Иване… Ще ти обясня малко по-подробно, защото бая работа ми се натрупа днес, а тоя разговор мога да го отчета като профилактичен и да си отдъхна от живота, забавлявайки се с тормоз над теб…

Иван чак подскочи.

- Момент! Ти знаеш ли кой век сме? Аз не вярвам в теб и каквото там, дрога не вземам, врачки по телевизора не гледам…

Дяволът се изкикоти зловещо.

- Иване, дрога не вземаш, защото си остатъчно порядъчен. Де да беше политик – такива пици с кристали щеше да набиваш… Ама си беден и най-важното – жена ти…