Защо?

Защо винаги на мен?

Повтарям си това всеки ден.

Рефрен след рефрен...

Защо нямам това, което истински желая,

а винаги  това, за което страдам...

Улиците са отново тъй безмълвни и широки,

губя се сред тълпата лицемерие...

Сякаш искам да се слея с тях и да забравя индивидуалността си...

Гмуркам се в локва от човешка кал, копнея да  се удавя,

да спра да живея и дяволски да наранявам тези, които не заслужават...

Нямам смелост да призная, че истински капчица любов желая и от теменужена целувка се нуждая...

Не чувам вече нищо, не виждам бляскавата жарава.

Мъртва съм, нали?

Но не съвсем...

Влажна, но гореща ръка ме измъква от дъното

и огнен език се преплита в гърлото ми.

Това беше ТОЙ...

Моята половинка - безгрижна, невинна и дяволски обичаща ме...