Питаш ме „Защо?”. Питаш и искаш отговор. Чакаш, очите ти са широко ококорени, а устата настойчиво зейнала. Веждите ти са укорително вдигнати, бръчкаш си челото. Ръцете ти в юмруци свити са и провесил си глава над мен. И чакаш. Чакаш да чуеш. Нямаш представа. Дали? Дали не знаеш защо? Знаеш, а не искаш да знаеш. Питаш, а не искаш да ти отговоря.
Истината лъжа е и любовта омраза. Денят нощ е и душата рана. Огънят пепел е и сърцето го няма.
Нима? Сигурен ли си? Не си, затова се изкривява лицето ти в заплашителна гримаса. Затова пулсът ти е по-бърз от скоростта на светлината. Знам, че знаеш, но въпреки това, ще ти кажа. Ще ти кажа, за да чуеш мислите си на глас. Моите думи сякаш от твоите устни ще звучат и от твоето съзнание ще се процеждат бавно. Една по една, бавно. Ще отекват в главата ти като ехо и ще са толкова познати. Сякаш си ги прошепвал всеки път като затвориш очи. А не си ли? Кажи ми! Недей, аз знам! Знам, защото ти си в мен и аз съм в теб. Още ли чакаш? Да. Добре. Хвани ръката ...