Седя си в хола на фотьойла и драскам поредната глупост върху белия лист. Допивам си Бейлиса и не спирам да си задавам въпроси…
Мислите ми препускат като стадо буйни коне из полетата на ума ми…
Защо? Защо не ми каза? Защо не ме допусна до себе си? Защо се държеше сякаш не чувстваше нищо? Защо толкова време не ми каза или показа по някакъв начин? Защо позволи толкова дълго да се лутам из лабиринтите на ума си? Да съм в плен на догадки, да си развивам теории, които нямат нищо общо с действителността…
Защо се правеше на такъв, какъвто не си…
Не ми вярваше ли? Не беше ли готов...Нещо притесняваше ли те? Все още ли е така? 
Защо сме смели само на белия лист и като се видим не смеем да се погледнем в очите и най-после да изговорим онова, което трови животите и на двама ни? 
Защо толкова често чувствам буцата в гърлото си? Защо сме пленници на самотата си? Защо не си подадем ръка…
Не искам да се разминем в този живот. Иска ми се да изживеем сюжетите, за които и двамата не спираме да пишем...