Да можеш да пишеш е като да имаш собствен лунапарк. Само да щракнеш с пръсти и могат да инсталират и катерушка, и въртележка, или басейн с делфини в него. Всичко се случва мълниеносно, и вярвайте ми, пишещите много се забавляваме в този парк.
Там винаги е весело и интересно и абсолютно по всяко време ни чака нещо забавно и вълнуващо. Без в главата ми постоянно да се блъскат истории и герои, щеше да ми е страшно скучно и винаги съм се чудила, когато някой започне да мрънка за дължината на есето (тъй като пет страници е толкова непостижимо много). При мен историите вървят като на запис, моята работа е само да ги записвам достатъчно бързо, преди думите да избледнеят в съзнанието ми. Този текст, между другото, ми досажда от два дни да го напиша и днес се предадох и седнах, защото иначе ще продължи да се мотае в съзнанието ми и да ме дърпа като коте, което си търси другарче за игра.
Та, защо четат авторите? Ако си имаш собствен лунапарк, където всичко става с едно щракане на пръсти, защо ти ...