Защо четат авторите?
Да можеш да пишеш е като да имаш собствен лунапарк. Само да щракнеш с пръсти и могат да инсталират и катерушка, и въртележка, или басейн с делфини в него. Всичко се случва мълниеносно, и вярвайте ми, пишещите много се забавляваме в този парк.
Там винаги е весело и интересно и абсолютно по всяко време ни чака нещо забавно и вълнуващо. Без в главата ми постоянно да се блъскат истории и герои, щеше да ми е страшно скучно и винаги съм се чудила, когато някой започне да мрънка за дължината на есето (тъй като пет страници е толкова непостижимо много). При мен историите вървят като на запис, моята работа е само да ги записвам достатъчно бързо, преди думите да избледнеят в съзнанието ми. Този текст, между другото, ми досажда от два дни да го напиша и днес се предадох и седнах, защото иначе ще продължи да се мотае в съзнанието ми и да ме дърпа като коте, което си търси другарче за игра.
Та, защо четат авторите? Ако си имаш собствен лунапарк, където всичко става с едно щракане на пръсти, защо ти е да посещаваш други лунапаркове? Там нямаш контрол над нищо – каквито увеселителни съоръжения има, това е. на първи прочит това звучи доста скучно, обаче истината е, че повечето хора са посетители в чужди лунапаркове. Авторите, преди да станат такива, са били читатели (или ако не са, то трябва да си наваксат). Обаче от какъв зор ти е да четеш, след като други четат теб?
Отговорът ме тресна по главата онзи ден. Защото сме любопитни. Когато пишеш, постоянно си мислиш, че пишеш зле – за това по-подробно в друг пост – и много искаш да знаеш как се справя конкуренцията. Писането е субективно и за да разбереш дали нещо е хубаво или не, трябва първо да си го прочел. Понякога, нещо написано от друг може да ти помогне да доизмислиш своята история. Обаче най-често разходката в чуждия лунапарк е отмора. Колкото и да ти е лесно да създаваш нови светове и дори героите да се редят на опашка и да те молят да ги опишеш (а някои са наистина много досадни, вярвайте ми), това уморява.
Само си представете колко е шизофренично да имаш в главата си четирима – двамата герои, които водят някакъв диалог, разказвачът и вие. Това е като да си съдия на боксов мач 24/7. Или пък да прекарате два дни в четене на рандъм статии и гледане на клипчета, защото ви трябва един-какво си място, където героите да направят това и това. Чувството е уникално, след като станеш от компютъра и видиш, че текстът е нараснал с още десетина страници. Обаче всеки ден, една и съща история (някои от нас изневеряват на основната си история с още няколко такива), особено ако има краен срок (а то трябва да има, иначе никой нищо няма да допише) – ей това е много уморително.
Тогава авторът просто бяга и най-лесното бягство е да се настани в лунапарка на някой друг. Там е като да си на гости при баба. Всичко е подредено и удобно и веднага ти сервират чай и сладки. Героите не дърпат теб за ръкава за нещо си, ами правят каквото им казва друг. Твоите герои, дори и да имат нахалството да коментират (а моите, също като мен, не си затварят устата много), са заети с други дела и общо-взето мълчат. И така човек може да си поседи с една хубава книга, да си почине от писането и да си събере мислите без разни герои да му се пречкат.
Така че, ако Чукчи е писател, Чукчи рано или късно (без значение дали иска или не, просто по необходимост) ще стане и читател. Просто защото да се подвизаваш само в собствения си лунапарк, дори и да е невероятен и огромен като Дисниленд, понякога е скучно. А вие в чий лунапарк се криете в момента?
© Бистра Стоименова All rights reserved.
Прочетох коментарите и заключвам, че дискусията се е водила от Истински автори и читатели, един пише за лявата ръка, а му отговарят за десния крак, имаше и екзалтирани и нацупени ... 
