Странно е това усещане. Необяснимо като сън и реално като живота. Искам да спя, но за да го направя, диря, викам спомени или неща, които никога не са се случили, а само е можело да станат. И тези неща се срещат в битие, съществуващо отвъд разума ми.
Ето я пак тази къща. Подът е пръстен, има няколко стаи, прилича на голям апартамент. Светлина почти няма, вътре са насядали много хора, движат се, разговарят, ала не произнасят звуци. Дори не виждам устните им да се движат. Не съм сигурен, че познавам всички, а и не усещам те да се обръщат към мен, за да ме поздравят или да ми кажат нещо. Движа се като сянка покрай тях и ми е неприятно. Защо са дошли в мрачния ми дом? Нима не знаят, че тук преживях няколко мъчителни живота? Когато бях съвсем сам, търсех всеки от тези хора поотделно, звънях им мислено, общувах телепатично и вероятно дори съм искал да ги видя, да ги докосна, дори без да ги помня напълно. А сега ги виждам без да го искам. И не ми е приятно, че са тук, нито знам защо са дошли. ...